Петдесет нюанса по-тъмно

- Той каза, че винаги мислиш най-лошото за себе си. Това вече е вярно, знам го - измърморих. - Също спомена за сексуален садизъм - обаче каза, че това било съзнателно избран начин на живот, а не психическо заболяване. Може би това имаш предвид.

Крисчън пак хвърли поглед към мен и мрачно стисна устни.

- Така значи, само един разговор с добрия доктор и вече си специалистка - изсумтя кисело и насочи вниманието си напред.

„О, божичко...“ Въздъхнах.

- Виж, щом не искаш да чуеш какво ми каза Флин, недей да ме питаш.

Не исках да се караме. Пък и той имаше право: какво разбирах аз от всичките му дивотии, по дяволите? Изобщо исках ли да разбирам? Можех да изброя очевидните неща - неговия стремеж към абсолютен контрол, собственическите му наклонности, ревността му, прекалената му загриженост - и бях напълно наясно на какво се дължат. Дори можех да разбера защо не обича да го докосват - бях виждала физическите белези. Можех само да си представя психическите и веднъж бях зърнала кошмарите му. И доктор Флин казваше...

- Искам да знам за какво сте разговаряли - прекъсна размислите ми Крисчън, докато отбиваше от 1-5 по изход 172 и продължаваше на запад към бавно залязващото слънце.

- Нарече ме твоя любовница.

- Така ли? - помирително рече той. - Е, Флин е много придирчив по отношение на термините, които използва. Според мен това е точно описание, не смяташ ли?

- Възприемаше ли подчинените си като свои любовници?

Челото му отново се покри с бръчки, но този път беше потънал в размисъл. Пак продължихме на север. „Къде отиваме?“

- Не. Те ми бяха сексуални партньорки - измърмори той предпазливо. - Ти си единствената ми любовница. И искам да станеш нещо повече.

О... пак тази вълшебна дума, вибрираща от обещания. Тя ме накара да се усмихна и аз вътрешно се прегърнах, опитвайки се да овладея радостта си.

- Знам - прошепнах, като полагах всички усилия да скрия вълнението си. - Просто имам нужда от време, Крисчън. Трябва да осмисля тези последни няколко дни. - Той ме изгледа странно, навярно озадачен, наклонил главата си настрани.

След малко светофарът, на който бяхме спрели, светна зелено. Крисчън кимна, усили музиката и с това сложи край на дискусията ни.

Пак пееше Ван Морисън, вече по-оптимистично - за това, че било чудна нощ за танци на лунна светлина. Погледнах през прозореца към боровете и смърчовете, позлатени от помръкващите слънчеви лъчи, хвърлящи дълги сенки по пътя. Крисчън беше завил по улица в жилищен квартал и пътувахме на запад към Залива.

- Къде отиваме? - за пореден път попитах аз, когато завихме отново. Зърнах крайпътен знак: „Девето авеню, СЗ“. Озадачих се.

- Изненада - отвърна Крисчън и се усмихна загадъчно.

18.

Минавахме покрай едноетажни добре поддържани дървени къщи. Деца играеха баскетбол, караха колела или тичаха по улицата. Кварталът изглеждаше богаташки, хаотично застроен, с къщи, сгушени сред дърветата. Може би отивахме на гости? На кого?

След няколко минути направихме остър завой наляво и се озовахме пред близо двуметрова стена от пясъчник с орнаментиран бял метален портал. Крисчън натисна бутона на електрическия прозорец, който с тихо жужене потъна във вратата, въведе някакъв номер на клавиатурата и порталът гостоприемно се отвори.

Крисчън се обърна към мен. Лицето му изглеждаше променено - неуверено, дори нервно.

- Какво има? - попитах. Не успях да скрия тревогата си.

- Една идея - тихо отвърна той и потегли напред.

Движехме се по обточена с дървета алея, широка колкото да се разминат две коли. От едната страна дърветата всъщност си бяха гъста гора, а от другата зад тях имаше огромен участък, който трябваше да е някогашна нива, оставена на угар, сега обрасла с трева и диви цветя, които придаваха на мястото идиличен селски вид. Привечерният вятър пращаше леки вълни по повърхността на тревата и късното слънце позлатяваше цветята. Прелестна, абсолютно ведра картина - и изведнъж си се представих легнала в тревата, вперила очи в ясното синьо лятно небе. Тази мисъл ме развълнува и в същото време, кой знае защо, ме изпълни с носталгия. Странно.

Алеята зави към дъговидна отбивка пред внушителна къща от розов пясъчник в средиземноморски стил. Приличаше на дворец. Всички лампи светеха, всички прозорци сияеха ярко в здрача. Пред четириместния гараж беше паркирано готино черно беемве, но Крисчън спря пред портика.

Хмм... зачудих се кой живее тук и защо му отиваме на гости.

Крисчън ме погледна нервно, угаси мотора и ме попита:

- Ще се опиташ ли да подходиш непредубедено?

- Крисчън, опитвам се да подхождам непредубедено, откакто се запознах с теб - отвърнах малко намръщено.

Той се усмихна иронично и кимна.

- Точна забележка, госпожице Стийл. Да вървим.

Тъмната дървена врата беше отворена. На прага ни чакаше жена с тъмнокестенява коса, искрена усмивка и ярколилав костюм. Добре че бях облякла новата си синя рокля, за да направя впечатление на доктор Флин. Е, не бях на супервисоки токчета като нея, но пък не бях и по дънки.

- Добър вечер, господин Грей. - Жената се усмихна любезно.