Пир за врани

— Тя кърмеше и двете и обичаше и двете — промълви Емон, — но не еднакво. Никоя майка не обича еднакво децата си, дори Майката горе. Джили не остави драговолно детето си, сигурен съм. Какво я е заплашвал лорд-командирът, какво е обещавал, мога само да предполагам… но че е имало заплахи и обещания, спор няма.

— Не! Това не е вярно. Джон никога не би…

— Джон — не. Лорд Сняг го е направил. Понякога няма щастлив избор, Сам. Само по-малко тежък от другите.

„Няма щастлив избор“. Сам помисли за всички мъки, които бе изтърпял с Джили, Цитаделата на Крастър и смъртта на Стария мечок, снега и леда и смразяващите ветрове, дългите дни вървене и вървене и вървене, духовете и Бялото дърво, Студени ръце и дървото на гарваните, Валът, Валът, Валът, Черната порта под земята. За какво беше всичко? „Няма щастлив избор и няма щастлив край“.

Искаше му се да закрещи. Искаше му се да вие и да плаче, и да трепери, да се свие на кълбо и да скимти. „Сменил е бебетата. Сменил е бебетата, за да опази малкия принц, да го опази далече от огньовете на лейди Мелисандра, далече от червения й бог. Ако тя изгори момчето на Джили, на кого ще му пука? На никого освен на Джили. Просто изтърсаче на Крастър, родено от инцест изчадие, а не синът на Краля отвъд Вала. Не става за заложник, не става за жертвоприношение, за нищо не става, дори няма име“.

Останал без думи, Сам докрета до палубата да повърне, но в корема му нямаше нищо, което да изхвърли. Нощта се беше спуснала над тях, странно тиха нощ, каквато не бе имало от много дни. Морето бе черно като стъкло. При веслата гребците отдъхваха. Един-двама спяха на местата си. Вятърът издуваше платната, а на север Сам успя дори да зърне блещукащи звезди и сред тях и Червения скитник, който свободният народ наричаше Крадеца. „Трябва да е моята звезда — помисли отчаяно Сам. — Аз помогнах Джон да стане лорд-командир и му доведох Джили и бебето. Няма щастлив край“.

— Убиец. — Дареон се беше появил до него. — Най-сетне хубава нощ. Виж, звездите се показват. Може дори и малко от луната да зърнем. Може би най-лошото мина.

— Не е. — Сам отри нос и посочи с дебелия си пръст на юг, към трупащата се черна грамада. — Там. — Едва-що го каза и мълнията блесна — внезапна, тиха и ослепително ярка. Далечните облаци засияха за миг, планини, струпани върху още планини, пурпурни, червени и жълти, по-високи от света. — Най-лошото не е свършило. Най-лошото тепърва започва. И няма щастлив край.

— Богове милостиви — изсмя се Дареон. — Убиец, ама наистина си голям страхливец.

ДЖАЙМ

Лорд Тивин Ланистър беше влязъл в града на жребец, в лъскава и блестяща пурпурна броня, грейнала от скъпоценни камъни и злато. Напусна го във висок фургон, накичен с пурпурни знамена, с шест сестри на мълчанието в него, да пазят костите му.

Траурната процесия напусна Кралски чертог през Портата на боговете, по-широка и великолепна от Лъвската порта. За Джайм изборът беше погрешен. Баща му беше лъв и това никой не можеше да отрече, но дори лорд Тивин никога не беше претендирал, че е бог.

Почетна гвардия от петдесет рицари яздеше от двете страни на фургона, на пиките им се вееха пурпурни флагове. Плътно след тях бяха лордовете на Запада. Вятърът плющеше в знамената и конете пръхтяха и подскачаха възбудено. Подкарал в лек галоп покрай колоната, Джайм подмина глигани, язовци и пчели, зелена стрела и червен бик, кръстосани пики и кръстосани копия, рис и ягода, манш3, четири преплетени слънчеви изгрева.

Лорд Бракс беше облякъл светлосив жакет със сребърни ширити, с еднорог от аметист, защипан над сърцето. Лорд Джаст беше в броня от черна стомана с три златни лъва, инкрустирани в нагръдника. Слуховете за смъртта му не бяха далече от истината, като го погледнеше човек: раните и пленът го бяха превърнали в бледа сянка на някогашния здравеняк. Лорд Бейнфорт бе понесъл по-добре битките и изглеждаше готов отново да влезе във войната. Плум носеше пурпур, Престър — хермелин, Морланд — кафяво и зелено, но всеки беше заметнал на раменете си плащ от пурпурпна коприна в чест на мъжа, когото придружаваха до дома.

Зад лордовете следваха сто стрелци с арбалети и триста ратници, пурпур се вееше и от техните рамене. С белия си плащ и бялата си люспеста броня Джайм се чувстваше не на място сред тази червена река.

А и чичо му с нищо не му помогна да се отпусне.

— Лорд-командир — каза сир Кеван, щом Джайм подкара до него в челото на колоната. — Нейно величество има ли някоя последна заповед за мен?

— Не съм тук заради Церсей. — Зад тях заби барабан, бавно, отмерено, траурно. „Мъртъв е — сякаш мълвеше, — мъртъв, мъртъв“. — Дойдох, за да се сбогувам. Той беше моят баща.

— И неин.

— Аз не съм Церсей. Имам брада, а тя има цици. Ако още ни бъркаш, чичо, можеш да преброиш ръцете. Церсей си има две.

— И двамата имате вкус към сарказма — отвърна чичо му. — Спестете си шегите, сир, нямам вкус към тях.

— Както желаете. — „Не тръгва толкова добре, колкото може би се надявах“. — Церсей искаше да се сбогува, но я чакат неотложни дела.

Сир Кеван изсумтя.