Пир за врани

— Не съм се родил сляп — напомни им той. — Когато последния път минах оттук, виждах всяка скала, дърво и бял гребен, и гледах сивите чайки, полетели след нас. Бях на трийсет и пет и от шестнайсет години бях майстер на веригата. Ег искаше да му помагам в управлението, но знаех, че мястото ми е тук. Изпрати ме на север на борда на „Златния дракон“ и заръча на приятеля си сир Дънкан да ме докара жив и здрав до Източен страж. Никой набор не беше пристигал на Вала толкова тържествено, откакто Нимерия пратила в Стража шестима рицари в златни букаи. Ег беше опразнил и тъмниците си, за да не полагам клетвата си сам. Почетната ми гвардия, така ги нарече. Един от тях беше мъж, як като Бриндън Реките. По-късно го избраха за лорд-командир.

— Кървавия гарван ли? — каза Дареон. — Знам една песен за него. „Хиляда очи и едно“ се казва. Но мислех, че е живял преди сто години.

— Не само той. Някога и аз бях млад като вас. — Това като че ли го натъжи, той се закашля, затвори очи и заспа; люшкаше се под кожите при всяко поклащане на кораба.

Плаваха под сиви небеса, на изток и на юг, и пак на изток, а Заливът на тюлените се разтваряше около тях. Капитанът, брат с посивяла коса с корем като бирено буре, беше облечен в черно, избеляло дотолкова, че екипажът го наричаше Старата солена дрипа. Рядко казваше дума. Помощникът му говореше и вместо него, соленият въздух настръхваше от ругатните му всеки път, щом вятърът замреше или гребците се отпуснеха. Сутрин ядяха овесена каша, следобед — грахова, а вечер солено говеждо и солено овче, отмиваха ги с ейл. Дареон пееше, Сам повръщаше, Джили ревеше и кърмеше бебето, майстер Емон спеше и трепереше, а ветровете ставаха все по-студени и бурни с всеки ден.

Все пак пътуването беше по-хубаво от последното, което Сам бе преживял. Беше на не повече от десет години, когато отплава на галеаса на лорд Редвин, „Кралицата на Арбор“. Пет пъти по-голяма от „Черната птица“ и величествена на вид, „Кралицата“ имаше три огромни пурпурни платна и два реда гребла, които бляскаха златни и бели под лъчите на слънцето. Сам бе затаил дъх, когато корабът започна да се издига и пада, оставяйки зад себе си Староград… това беше последният му хубав спомен от Протоците на Редвин. Тогава, както и сега, от морето му призля, за отвращение на лорд баща му.

А когато стигнаха в Арбор, от лоши нещата станаха още по-лоши. Двете момчета близнаци на лорд Редвин изпитаха презрение към Сам още от пръв поглед. Всеки ден на двора за упражнения измисляха нов начин да го посрамят. На третия ден Хорас Редвин го накара да квичи като прасе, когато се призна за победен и помоли за пощада. На петия брат му Хобър облече в бронята си едно момиче от кухните и го накара да набие Сам с дървен меч, докато той не се разрева. Когато тя свали шлема, всички скуайъри, пажове и конярчета се запревиваха от смях.

— Момчето трябва да се поизпече, нищо повече — каза баща му същата вечер на лорд Редвин, но шутът на Редвин задрънча с хлопки те си и подвикна:

— Ами да, с малко пиперец, няколко скилидки и ябълка в устата. Оттогава лорд Рандил забрани на Сам да яде ябълки, докато са под покрива на Пакстър Редвин. На връщане за дома пак го хвана морската болест, но беше толкова облекчен, че си тръгват, че вкусът на повръщано в гърлото почти го зарадва. Чак когато се прибраха в Рогов хълм, майка му каза, че баща му не бил смятал да го връща.

— Хорас трябваше да дойде при нас на твое място, а ти да останеш в Арбор като паж и виночерпец на лорд Пакстър. Ако му беше харесал, щяха да те сгодят за дъщеря му. — Сам още си спомняше мекия допир на майчината си ръка, докато бършеше сълзите от лицето му с дантелената кърпа, намокрена с плюнката й. — Горкичкият ми Сам — мърмореше тя. — Горкичкият, миличкият ми Сам.

„Ще е хубаво да я видя отново — помисли си, вкопчен в перилото и загледан във вълните, разбиващи се в скалистия бряг. — Като ме види в черните дрехи, може да изпита гордост. «Вече съм мъж, мамо», така ще й кажа. «Стюард съм и мъж на Нощния страж. Братята понякога ме наричат Сам Убиеца!»“ И брат си Дикон също щеше да види, и сестрите си. „Вижте — ще им кажа, — вижте, ставам за нещо все пак“.

Отидеше ли на Рогов хълм обаче, баща му можеше да е там.

При тази мисъл коремът му отноно се разбунтува. Сам се преви над планшира и повърна, но не срещу вятъра. Този път беше застанал където трябва. В повръщането ставаше все по-добър.

Или поне така си мислеше, докато „Черната птица“ не остави брега зад кърмата си и не зацепи на изток през залива към бреговете на Скагос.