Пир за врани

Островът се издигаше при устието на Залива на тюлените, огромен и стръмен, сурова враждебна земя, населена с диваци. Живееха в пещери и в мрачни планински твърдини, чел беше за тях Сам, а в битки яздеха грамадни рунтави еднорози. На Старата реч „скагос“ означаваше камък. Скагошите наричаха себе си каменородените, но съседите им северняци ги наричаха скаги и не ги обичаха никак. Преди век Скагос се беше вдигнал на бунт. Години бяха минали, докато бунтът бъде потушен — и бе струвал живота на Владетеля на Зимен хребет и на стотици негови заклети мечове. Според някои песни скагите бяха човекоядци: воините им уж изяждали сърцата и черните дробове на мъжете, които убивали. В древни времена скагошите бяха доплавали до близкия остров Скейн, взели в плен жените му, избили мъжете и ги изяли на каменистия бряг в пир, продължил две недели. Скейн до ден днешен беше останал безлюден.

Дареон също знаеше тези песни. Когато от морето се извисиха голите сиви върхове на Скагос, той дойде при Сам на носа на „Черната птица“ и каза:

— Ако боговете са добри, може да зърнем някой еднорог.

— Ако капитанът е добър, няма да се доближим толкова. Теченията около Скагос са коварни, а има и скали, които могат да строшат корпуса на кораба като яйце: Но това не го споменавай пред Джили. Достатъчно е уплашена.

— И тя, с това нейно ревливо пале. Не знам кой от двамата вдига повече шум. Спира да реве само когато му пъхне цицата си в устата, а тогава тя почва да хлипа.

Сам също го беше забелязал.

— Бебето може да я наранява — отвърна вяло. — Ако му никнат зъбки…

Дареон дрънна с пръст по струните на лютнята и изкара насмешлива нотка.

— Чувал бях, че диваците са по-храбри.

— Тя е храбра — настоя Сам, макар да беше длъжен да признае, че никога не бе виждал Джили в толкова окаяно състояние. Колкото и да криеше лицето си и да държеше каютата тъмна, виждаше, че очите й винаги са зачервени, а страните й — мокри от сълзи. Но колчем я попиташе какво не е наред, тя само поклащаше глава и го оставяше сам да търси отговорите си. — Морето я плаши, нищо повече — увери той Дареон. — Преди да дойде на Вала, тя познаваше само Цитаделата на Крастър и горите около нея. Не знам дали изобщо се е отдалечавала на повече от половин левга от родното си място. Познаваше потоци и реки, но не беше виждала езеро, докато не се натъкнахме на едно по пътя си, а морето… морето си е страшно нещо.

— Сушата не се е губила от погледа ни.

— Ще се загуби. — Последното никак не го радваше.

— Малко повечко вода не плаши Убиеца, разбира се.

— Не — излъга Сам. — Мен — не. Но Джили… Може би ако им попееш приспивни песни, ще помогне на бебето да заспи.

Дареон изкриви уста от отвращение.

— Само ако му тикне запушалка в задника. Не мога да я понасям тази воня.

На другия ден почнаха дъждовете и морето стана още по-бурно.

— По-добре да слезем долу, на сухо — каза Сам на Емон, но старият майстер само се усмихна и отвърна:

— Хубаво ми е да усещам дъжда на лицето си, Сам. Все едно че са сълзи. Моля те, остави ме да поостана още малко. Отдавна не съм плакал.

Щом майстер Емон държеше да остане на палубата, колкото и да беше стар и немощен, за Сам нямаше избор, освен да стори същото. Стоя до стареца близо час, свит под наметалото, а дъждът се сипеше лек и неспирен и се просмукваше до костите му. Емон сякаш почти не го усещаше. Въздъхна и затвори очи, а Сам се премести по-близо до него, да го заслони малко от вятъра. „Скоро ще ме помоли да му помогна до каютата — каза си. — Няма начин“. Но старецът така и не го помоли. В далечината откъм изток затътнаха гръмотевици.

— Трябва вече да слезнем долу — каза Сам разтреперан. Майстер Емон не отвърна. Чак тогава Сам разбра, че старецът е заспал. — Майстер. — Бутна го леко по рамото. — Майстер Емон, събуди се.

Слепите бели очи на Емон се отвориха.

— Ег? — Дъждът течеше на вадички по страните му. — Ег, сънувах, че съм стар.

Сам не знаеше какво да направи. Коленичи, вдигна стареца и го понесе долу. Никой никога не му беше казвал, че е силен, а и дъждът беше намокрил здраво черния халат и кожите на майстер Емон и го правеше два пъти по-тежък, но при все това не тежеше повече от дете.

Когато се дотътри в каютата с Емон на ръце, видя, че Джили е оставила всички свещи да угаснат. Бебето беше заспало и тя се беше свила в единия ъгъл и хлипаше тихо под гънките на голямото черно наметало, което Сам й беше дал.

— Помогни ми — подкани я припряно. — Помогни ми да го избърша. Тя стана тутакси и двамата смъкнаха мокрите дрехи на стареца и го завиха със сухи кожи. Но кожата му беше влажна и хладна, и лепкава на допир.

— Пъхни се при него — каза Сам на Джили. — Прегърни го. Стопли го с тялото си. Трябва да го стоплим. — Тя и това направи, без дума да каже, само подсмърчаше през цялото време. — Къде е Дареон? — попита Сам. — На всички ни ще е по-топло, ако сме заедно. Той също трябва да е тук.