Пир за врани

И тъкмо тръгна да намери певеца, когато палубата под него се надигна, после пропадна под краката му. Джили изплака, Сам се пльосна на пода, щом краката му изгубиха опора, а бебето се събуди с врясък. Следващата вълна връхлетя кораба, докато се мъчеше да се вдигне. Хвърли Джили в ръцете му и тя се вкопчи в него толкова силно, че Сам едва можа да си поеме дъх.

— Не се плаши — каза й. — Приеми го като приключение. Един ден ще разказваш тази история на сина си. — Думите му само я накараха да впие нокти в ръката му. Потрепери и цялото й тяло се разтърси от хлипове. „Каквото и дай кажа, само става по-лошо“. Той я задържа плътно до себе си, усещаше с неудобство гърдите й, притиснати в него. Колкото и да беше уплашен, това се оказа достатъчно, за да се втвърди. „Тя ще усети“, помисли засрамено. Но и да беше така, тя с нищо не го показа, а само още по-здраво се вкопчи в него.

После дните се сляха. Изобщо не виждаха слънцето. Дните бяха сиви, а нощите тъмни, освен когато мълниите не огрееха върховете на Скагос. Всички бяха прегладнели, а никой не можеше да яде. Капитанът отвори едно буре огнено вино да укрепи духа на гребците. Сам опита една чаша и въздъхна, щом горещите змийчета пропълзяха по гърлото му и през гърдите. На Дареон питието също му хареса и оттогава рядко оставаше трезвен.

Платната се вдигаха, платната се смъкваха, а едно се откъсна от мачтата и отлетя като огромна сива чайка. Докато „Черната птица“ заобикаляше южния бряг на Скагос, зърнаха отломки от разбита в скалите галера. Някои от екипажа й бяха изхвърлени на брега и врани и раци се сбираха, за да ги почетат.

— Адски близо сме — изръмжа Старата солена дрипа, като ги видя. — Да духне едно хубаво и ще се разбием до тях. — Колкото и изтощени да бяха, гребците отново се превиха над греблата и корабът задраска на юг към Тясното море. Скагос се смали до няколко тъмни сенки в небето — можеше да са буреносни облаци или черни планини, или и двете. След това имаха осем дни и нощи спокойно плаване.

След това дойдоха бури, по-лоши от предишните. Три ли бяха бурите, или само една, накъсана от затишията? Сам така и не разбра, макар и да се мъчеше отчаяно да прецени.

— Какво значение има? — изрева му веднъж Дареон, когато всички се бяха сгушили в каютата. „Няма — искаше да му отвърне Сам, — но докато мисля за това, не мисля за удавяне, нито че ми е лошо или че майстер Емон трепери“.

— Няма — успя да изписука, но гръмотевицата заглуши всичко останало, а корабът залитна и го изхвърли настрани. Джили хлипаше.

Бебето пищеше. А горе Старата солена дрипа ревеше на екипажа си — капитанът, който инак дума не обелваше.

„Мразя морето — помисли Сам, — мразя морето, мразя морето, мразя морето“. Следващата мълния бе толкова силна, че освети каютата през цепнатините между дъските на тавана. „Това е добър и здрав кораб, това е добър и здрав кораб, това е добър и здрав кораб — каза си Сам. — Няма да потъне. Не ме е страх“.

При едно от затишията между стихиите, докато Сам стоеше вкопчил побелели пръсти в перилото и отчаяно се мъчеше да повърне, чу някои от екипажа да мърморят, че така ставало, като се взима жена на борда, че и дивачка при това.

— Ебала се е с баща си — каза един от мъжете. — По-лошо от курварлък е т’ва. По-лошо от всичко. Всички ще се издавим, ако не се отървем от нея и онова изчадие, дето е изтръскала.

Сам не посмя да се обади. Бяха корави и жилави, ръцете и мишците им бяха заякнали от дългите години над греблата. Но се погрижи ножът му да е остър, а когато Джили напускаше каютата да се изпишка, отиваше с нея.

Дори Дареон не можеше да каже нищо добро за дивото момиче. Веднъж, по подкана на Сам, засвири приспивна песен да успокои бебето, но още по средата на първия куплет Джили захлипа неудържимо.

— Седем проклети ада — сопна се Дареон, — не можеш ли да спреш да ревеш поне колкото да чуеш една песен?

— Само свири — замоли го Сам, — само й изпей песента.

— Не й трябва песен на нея — отвърна Дареон. — Трябва й един хубав пердах или може би едно здраво ебане. Махни ми се от пътя, Убиец. — Избута Сам настрана и излезе от каютата да потърси утеха в чаша огнено вино и при суровото братство на греблата.

Сам вече беше на края на силите си. Почти беше свикнал с миризмите, но от бурите и плача на Джили не беше спал дни наред.

— Нямаш ли нещо, което да й дадеш? — попита той тихо майстер Емон, като видя, че старецът се е събудил. — Някаква билка или отвара, да не я е страх толкова?

— Това, което чуваш, не е страх — отвърна старецът. — Това е звукът на скръбта, а за нея няма лек. Остави сълзите й да изтекат, Сам. Не можеш да ги спреш.

Сам не го разбра.

— Отива на безопасно място. На топло място. Защо трябва да скърби?

— Сам — прошепна старецът. — Ти имаш здрави очи, но не можеш да видиш. Тя е майка, която скърби за детето си.

— Бебето има морска болест, нищо повече. Всички я имаме. Щом стигнем в Браавос…

— …бебето пак ще е на Дала, а не детето от утробата й. Сам не схвана веднага.

— Не може да… тя не би… разбира се, че е нейното. Джили никога не би напуснала Вала без своя син. Тя го обича.