Пир за врани

И тогава я видя: едномачтова галера, тънка и ниска, с тъмночервен корпус. Платната й, вече прибрани, бяха черни като беззвездно небе. Макар и на котва, „Тишина“ изглеждаше едновременно жестока и бърза. На носа й имаше черна желязна дева, протегнала напред едната си ръка. Беше с тънък кръст, гордо щръкнали гърди, краката й бяха дълги и гъвкави. От главата й назад се вееше грива от черна желязна коса, а очите й бяха от бисери. Но нямаше уста.

Ръцете на Виктарион се свиха в юмруци. Беше пребил до смърт четирима мъже с тези ръце, и една жена също. Макар косата му да бе посипана със скреж, беше силен като всякога, с широка бича гръд и плосък като на момче корем. „Братоубиецът е прокълнат в очите и на богове, и на хора“, напомнил му беше Бейлон в деня, в който отпрати Вранско око далече в морето.

— Той е тук — каза Виктарион на Бръснаря. — Продължаваме само на гребла. „Скръб“ и „Желязна мъст“ да застанат между „Тишина“ и морето. Другите от флотата да затворят залива. Никой няма да си тръгне оттук без моя заповед, нито човек, нито врана.

Мъжете на брега бяха забелязали платната им. Приятели и родственици завикаха за поздрав и виковете отекнаха над залива. Но не и от „Тишина“. Пъстрата смълчана тълпа мелези по палубата й гледаше безмълвно как „Желязна победа“ се приближава, мъже черни като катран и други, трътлести и космати като маймуните на Соторос. „Чудовища“, помисли Виктарион.

Хвърлиха котва на двайсет разтега от „Тишина“.

— Спуснете лодка. Искам да ида на брега.

Закопча на кръста оръжейния си колан, докато гребците заемаха местата си. Дългият меч се отпусна на лявото му бедро, камата на дясното. Нют Бръснаря закопча плаща на лорд-капитана на раменете му. Съшит беше от девет пласта златоткан плат с формата на кракена на Грейджой, с пипалата, увиснали над ботушите. Под него носеше тежка сива плетена ризница върху щавена черна кожа. При Рова Кайлин носеше ризница ден и нощ. Отекли рамене и схванат гръб бяха за предпочитане пред отровните стрели на блатните дяволи — само одраскат човек и след няколко часа той се гърчеше и пищеше, а животът му изтичаше между краката на червени и кафяви струи. „Който да спечели Престола от Морски камък, ще се справя с блатните дяволи“.

Нахлузи си и високия боен шлем във форма на железен кракен — пипалата се извиваха около страните му и се събираха под челюстта. Лодката вече бе готова.

— Сандъците оставям на твоя отговорност — каза на Нют, докато се прехвърляше през борда. — Гледай да се пазят добре. — Много зависеше от тези сандъци.

— Както заповядате, ваше величество. Виктарион се намръщи кисело.

— Все още не съм крал. Заслиза по въжената стълба.

Ерон Мокра коса го чакаше на брега с мях под мишница. Беше мършав и висок, макар и по-нисък от Виктарион. Носът му стърчеше като перка на акула от кокалестото лице, а очите му бяха желязо. Брадата му стигаше до кръста, сплетената му на въжета коса плющеше по раменете и гърба му, щом духнеше вятър.

— Братко — рече той, стъпил в кипналата бяла пяна, — което е мъртво, никога не може да умре.

— Но се вдига отново, по-крепко и по-силно. — Виктарион смъкна шлема и коленичи. Заливът напълни ботушите му и намокри бричовете му, докато Ерон лееше струя солена вода по лицето му. И заредиха молитвите.

— Къде е нашият брат Вранско око? — попита лорд-капитанът, щом молитвата свърши.

— Негова е голямата златоткана шатра, където глъчта е най-силна. У него кръвта на баща ни се е развалила.

— И на майка ни също. — Нямаше да спомене за братоубийство, тук на това божие място под костите на Нага и Палата на Сивия крал, но не една нощ бе сънувал как набива железен юмрук в ухиленото лице на Юрон и кръвта потича червена и волна. „Не трябва. Заклех се на Бейлон“. — Всички ли дойдоха? — попита святия си брат.

— Всички, които трябва. Капитаните и кралете. — На Железните острови те бяха едно и също, защото всеки капитан бе крал на палубата си й всеки крал трябваше да е капитан. — Решил ли си да поискаш короната на баща ни?

Виктарион си представи, че седи на Престола от Морски камък.

— Ако Удавеният бог го пожелае.

— Вълните ще го рекат — каза Ерон Мокра коса. — Вслушай се във вълните, братко.

— Да. — И се зачуди как ще прозвучи името му, изшепнато от вълните и извикано от капитаните и кралете. „Дадат ли ми чашата, не ще я подмина“.