Пир за врани

— Всеки трябва да загуби битка на младини, за да не загуби война на старини. Не си дошла като претендент, надявам се.

Тя го подразни с усмивка:

— А ако съм?

— Тук има мъже, които те помнят като малко момиченце, да плуваш гола в морето и да си играеш с куклата си.

— Играех си и с брадви.

— Вярно. Но една жена иска съпруг, а не корона. Щом стана крал, ще ти дам някой.

— Колко мил е чичо ми. Дали и аз да не ти намеря някоя хубава жена, като стана кралица?

— Нямам късмет с жени. От колко време си тук?

— Достатъчно, за да видя, че чичо Мокра коса е събудил повече, отколкото е мислил. Дръм е решил да претендира, а Карл Трижди удавения са го чули да разправя, че Марон Волмарк е законният наследник на черното коляно.

— Кралят трябва да е кракен.

— Вранско око е кракен. По-големият брат е преди по-малкия. — Аша се наведе към него. — Но аз съм дете от крал Бейлон, тъй че съм преди двама ви. Чуй ме, чичо…

Но в този миг се възцари тишина. Пеенето заглъхна, Малкия Ленууд Тауни остави цигулката, мъжете извърнаха глави. Дори дрънченето на чинии и ножове стихна.

В шатрата с пиршеството бяха влезли десетина души. Виктарион видя Джон Майр Мършавия, Торволд Кафявия зъб, Лукас Код Левака. Джърмънд Ботли беше скръстил ръце върху позлатената броня, която бе взел от един капитан на Ланистърите по време на първия бунт на Бейлон. До него стоеше Оркууд от Оркмонт. Зад тях бяха Каменната ръка, Квелон Хъмбъл и Червения гребец с огнената му коса на дълги плитки. И Ралф Пастира беше тук, и Ралф от Владетелски пристан, и Карл Ярема.

И Вранското око — Юрон Грейджой.

„Не се е променил — помисли Виктарион, — изглежда същият като в деня, когато ми се присмя и замина“. Юрон бе най-хубавият от синовете на лорд Квелон и трите години изгнание не бяха променили това. Косата му все така беше черна като нощно море, без един бял гребен по него, а лицето му беше гладко и бяло под изрядно подрязаната тъмна брада. Черна кожена ивица закриваше лявото око на Юрон, но дясното беше синьо като лятно небе.

„Смеещото му се око“, помисли Виктарион.

— Вранско око.

— Крал Вранско око, братко. — Юрон се усмихна. Устните му изглеждаха много тъмни на светлината на лампата, подути и синкави.

— Не ще имаме крал преди кралския събор. — Мокра коса стана. — Никой безбожник…

— … не може да седне на Престола от Морски камък, да. — Юрон огледа хората в шатрата. — Напоследък често посядах на Престола от Морски камък. Не забелязах да възразява. — Смеещото му се око блес теше. — Кой знае повече за богове от мен? Конни богове и огнени богове, богове от злато и с очи от драгоценен камък, богове, изваяни от кедрово дърво, и богове, изсечени в планински скали, богове от гол въздух… Всички ги знам. Виждал съм народите им да ги кичат с венци и да проливат кръв на кози, на бикове и деца в тяхно име. И молитвите съм чувал, изричани на сто езика. Изцери ми болния крак, накарай девицата да ме обикне, дари ме със здрав син. Спаси ме, утеши ме, направи ме богат… защити ме! Защити ме от моите врагове, защити ме от мрака, защити ме от раците в корема ми, от коневладелците, от робовладелците, от наемниците на прага ми. Защити ме от „Тишина“. — Юрон се изсмя. — Безбожник ли? Ерон, че аз съм най-набожният мъж, който някога е вдигал платна! Ти служиш на един бог, Мокра коса, но аз съм служил на десет хиляди. От Иб до Асшаи, щом хората видят платната ми, те се молят.

Жрецът вдигна кокалест пръст.

— Молят се на дървета, на златни идоли и на козоглави изчадия. Лъжливи богове…

— Точно така — прекъсна го Юрон. — И за този грях ги избивам всички. Разливам кръвта им над морето и засявам пищящите им жени с моето семе. Малките им богове не могат да ме спрат, така че явно са лъжливи богове. Аз съм по-благочестив от теб, Ерон. Може би ти трябва да коленичиш пред мен за благословия.

При тези негови думи Червения гребец се изсмя гръмко, а другите се присъединиха.

— Глупци! — изръмжа жрецът. — Глупци, роби и слепци, това сте вие. Виждате ли какво стои пред вас?

— Крал — рече Квелон Хъмбъл. Мокра коса се изплю и излезе в нощта.

Щом се махна, смеещото се око на Вранско око се спря на Виктарион.

— Лорд-капитане, нямаш ли думи за поздрав към родния си брат, когото тъй дълго не си виждал? И ти ли, Аша? Как е лейди майка ти?

— Зле — отвърна Аша. — Някой я направи вдовица. Юрон сви рамене.

— Чух, че Бурният бог хвърлил Бейлон на смърт. Кой е този, дето го е убил? Кажи ми името му, племеннице, та да мога лично да отмъстя за смъртта на баща ти.

Аша стана.

— Знаеш името му не по-зле от мен. Три години те нямаше, а „Тишина“ се връща ден след смъртта на милорд баща ми.

— Мене ли обвиняваш? — попита кротко Юрон.

— Трябва ли? — Остротата в гласа й накара Виктарион да се намръщи. Опасно беше да говори така с Вранско око, колкото и весело да блестеше смеещото му се око.

— Аз ли командвам ветровете? — обърна се Вранско око към палетата си.

— Не — каза Оркууд от Оркмонт.

— Никой не командва ветровете — каза Джърмънд Ботли.

— Де да можеше — каза Червения гребец. — Щеше да плаваш, където ти душа поиска, и никой нямаше да те усмири.