Пир за врани

На брега се беше струпала тълпа, да му пожелаят добро и да подирят благоволението му. Виктарион видя мъже от всеки остров: Блектайд и Тоуни, Оркууд и Каменни дървета, Винч и още много други. Гудбрадър от Стари Уик, Гудбрадър от Голям Уик и Гудбрадър от Оркмонт, дошли бяха всички. И на Код хората бяха тук, макар да ги презираше всеки свестен мъж. Бедните Хъмбъл, пастирите Шефърд, тъкачите Уивър и мрежарите Нетли триеха рамо с мъже от древни и горди домове; дори от най-долните Хъмбъл, чеда на роби и солени жени. Един Волмарк потупа Виктарион по гърба; двама Спар тикнаха мях с вино в ръцете му. Той отпи, отри уста и се остави да го понесат на ръце до огньовете си, та да слуша приказките им за война, за корони и за плячка, и за славата и свободата на неговото владичество.

Вечерта мъжете на Железния флот вдигнаха огромна шатра от корабно платно, за да може Виктарион да угости сто прочути капитани с печени ярета, солена треска и омари. Ерон също дойде. Яде риба и пи вода, а капитаните изгълтаха толкова ейл, колкото да плува в него целият Железен флот. Мнозина му обещаха гласовете си: Фрейлег Силния, Алвин Шарп Умния, Хото Харлоу Гърбавия. Хото му предложи и една от дъщерите си за кралица.

— Нямам късмет с жените — отвърна Виктарион. Първата му жена бе умряла на родилното ложе, като му даде мъртвородена дъщеря. Втората я порази лещенката. А третата…

— Един крал трябва да има наследник — настоя Хото. — Вранско око води трима синове, да ги покаже на кралския събор.

— Копелета и мелези. Колко голяма е тази твоя дъщеря?

— На дванайсет — отвърна Хото. — Хубава и плодовита, наскоро разцъфнала, косата й е с цвета на мед. Гърдите й още са малки, но има здрави бедра. Метнала се е повече на майка си, отколкото на мене.

Виктарион го разбра като намек, че момичето няма гърбица. Но щом се опита да си я представи, видя пред очите си само жената, която беше убил. Плакал беше при всеки удар, а след това я бе отнесъл при скалите да я даде на раците.

— С радост ще видя момичето, щом бъда коронясан — рече той. На повече Хото не можеше и да се надява, тъй че кимна доволно.

На Белор Блектайд беше по-трудно да се угоди. Седеше до лакътя на Виктарион, в туника от агнешка вълна, обшита с черно-зелена катерича козина, с гладко лице и хубав. Плащът му беше самур, закопчан със сребърна седемлъча звезда. Осем години бе преживял като заложник в Староград и се беше върнал поклонник на седемте богове на зелените земи.

— Бейлон беше луд, Ерон е още по-луд, а Юрон е най-лудият от всички — заговори лорд Белор. — А ти, лорд-капитане? Ако ти извикам името, ще сложиш ли край на тази безумна война?

Виктарион се навъси.

— Какво, да склоня глава ли искаш?

— Ако потрябва. Не можем се изправи срещу цял Вестерос. Крал Робърт го доказа, за наша скръб. Бейлон казваше, че е готов да плати желязната цена за свободата, но жените ни изкупиха короните на Бейлон с празни ложета. Майка ми беше една от тях. Старият закон е мъртъв.

— Което е мъртво, не може никога да умре, а се вдига по-здраво и крепко. След сто години ще пеят песен за Бейлон Храбрия.

— Бейлон Създателя на вдовици го наречи. С радост бих заменил неговата свобода за един баща. Имаш ли да ми дадеш един? — След като Виктарион не отвърна, Блектайд изсумтя и се махна.

В шатрата стана горещо и душно. Двама от синовете на Горолд Гудбрадър се сбиха и обърнаха маса; Уил Кроткия загуби бас и трябваше да си изяде богуша; Малкия Ленууд Тоуни засвири на цигулката, а Ромни Тъкача запя „Кървавата чаша“ и „Стоманен дъжд“, стари разбойнически песни. Карл Девицата и Елдред Код заиграха танца на пръстите. Гръмна буен смях, когато един от пръстите на Елдред цопна в чашата с вино на Ралф Куция.

Сред смеещите се имаше и една жена. Виктарион се надигна и я видя до процепа на входа, как изшепна нещо в ухото на Карл Девицата и го разсмя. Беше се надявал, че няма да е толкова глупава да дойде тук, но все едно, гледката го накара да се усмихне.

— Аша! — извика й властно. — Племеннице!

Тя си проправи път до него, стройна и гъвкава във високите си, покрити с петна сол кожени ботуши, зелени вълнени бричове, ватирана кафява туника и кожен полуразвързан елек.

— Чичо. — Аша Грейджой беше висока за жена, но трябваше да се повдигне на пръсти, за да го целуне. — Радвам се да те видя на краличиния си събор.

Краличин събор? — Виктарион се засмя. — Пияна ли си, племеннице? Седни. Не видях „Черен вятър“ на брега.

— Оставих го под замъка на Норн Гудбрадър и яздих дотук. — Седна на едно столче и отпи неканена от виното на Нют Бръснаря. Нют не възрази — отдавна се беше отнесъл пиян. — Кой държи Рова?

— Ралф Кенинг. След като Младия вълк умря, останаха да ни мъчат само блатните дяволи.

— Старките не са единствените северняци. Железният трон е обявил владетеля на Дредфорт за Пазител на Севера.

— Ти ли ще ме учиш на война? Водил съм битки още когато сучеше майчиното си мляко.

— И губеше битки. — Аша пак отпи от виното. Виктарион не обичаше да му напомнят за Белия остров.