Пир за врани

— Ето, чухте го от устата на трима храбри мъже — рече Юрон. — „Тишина“ беше в морето, когато умря Бейлон. Ако се съмняваш в думата на чичо си, разрешавам ти да разпиташ екипажа ми.

— Екипаж от неми? Голяма работа ще ми свърши, няма що.

— Мъж ще ти свърши работа на теб. — Юрон се обърна към хората си. — Торволд, не помня, имаше ли жена?

— Само една. — Торволд Кафявия зъб се ухили и показа как е спечелил името си.

— Аз съм неженен — обяви Лукас Код Левака.

— И има защо — каза Аша. — Всички жени те презират, Код. Не ме гледай толкова скръбно. Нали си я имаш лявата шепичка. — Вдигна ръка и показа какво има предвид.

Код изруга. Вранското око сложи ръка на гърдите му.

— Много невъзпитано, Аша. Рани Лукас дълбоко в душата.

— По-трудно щеше да е в пишката. Хвърлям брадва не по-зле от всеки мъж, но при такава малка мишена…

— Момиченцето се забравя — изръмжа Джон Майр Мършавия. — Бейлон я остави да си повярва, че е мъж.

— Твоят баща е направил същата грешка с тебе — не му остана длъжна Аша.

— На мене я дай, Юрон — предложи Червения гребец. — Ще я пердаша, докато задникът й не почервенее като косата ми.

— Ела се опитай де — подкани го Аша. — Да не те наричат после Червения евнух. — В ръката й се озова брадва за мятане. Тя я подхвърли във въздуха и ловко я улови. — Ето го мъжа ми, чичо. Всеки, който ме иска, трябва да се разбере с него.

Виктарион удари с юмрук по масата.

— Няма да позволя да се пролее кръв тук. Юрон, вземи си… палетата и си върви.

— Очаквах по-топло посрещане от теб, брате. Все пак съм по-големият… и скоро ще съм твоят крал.

Лицето на Виктарион помръкна.

— Когато заговори кралският събор, ще видим кой ще носи короната от плавей.

— С това можем да се съгласим.

Юрон вдигна два пръста до превръзката на лявото си око и си тръгна. Хората му се изнизаха по петите му като псета. След тях се проточи тишина, докато Малкия Ленууд Тоуни не взе цигулката. Виното и ейлът потекоха отново, но неколцина от гостите бяха загубили жаждата си. Елдред Код се измъкна, притиснал окървавената си ръка. След него — Уил Хъмбъл, Хото Харлоу, повечето от Гудбрадър.

— Чичо. — Аша сложи ръка на рамото му. — Ела да излезем. Вятърът се беше усилил. Облаци пробягваха по бледия лик на луната. Приличаха малко на бойни галери, връхлитащи за таран. Звездите едва прозираха през тях. Мачтите се извисяваха като гора. Виктарион чуваше скърцането на корабите в пясъчните плитчини. Чуваше писъка на въжета, плющенето на знамена. Зад тях като мрачни, загърнати в мъгла сенки се поклащаха на котва по-големите съдове. Спряха малко над прибоя, далече от лагери и огньове.

— Кажи ми истината, чичо. Защо Юрон замина така внезапно?

— Вранско око често излиза за набези.

— Но никога толкова задълго.

— Поведе „Тишина“ на изток. Дълъг път.

— Попитах защо замина, а не накъде. — След като не й отговори, Аша продължи: — Нямаше ме, когато отплава „Тишина“. Бях повела „Черен вятър“ покрай Арбор към Каменните стъпала, да ограбя жалките съкровища на лиските пирати. Като се върнах, Юрон го нямаше, а новата ти жена беше мъртва.

— Беше само една солена жена. — Не бе докосвал друга, откакто я даде на раците. „Стана ли крал, ще трябва да си взема жена. Истинска жена, да бъде моя кралица и да ми роди синове. Един крал трябва да има наследник“.

— Баща ми отказа да говори за нея — каза Аша.

— Няма полза да се говори за неща, които човек не може да промени. — Темата беше тягостна. — Видях кораба на Четеца.

— Трябваше да приложа целия си чар, за да го измъкна от неговата Кула на книгата.

„Значи и Харлоу са с нея“. Виктарион се намръщи още повече.

— Не може да се надяваш на власт. Ти си жена.

— Затова ли все губя надпреварите по пикаене — засмя се Аша. — Чичо, тъжно ми е да го кажа, но може би си прав. От четири дни и четири нощи пия с капитаните и кралете, слушам какво говорят… и какво не искат да кажат. Моите са си с мен, и мнозина от Харлоу. Трие Ботли също е на моя страна, и още няколко. Не стигат. — Изрита един камък и той цопна във водата между два кораба. — Наумила съм да извикам името на чичо ми.

— Кой чичо? Имаш трима.

— И един вуйчо. Чичо, чуй ме. Сама ще поставя короната от плавей на челото ти… ако се съгласиш да делим властта.

— Да делим властта? Как може да стане това? — Звучеше безсмислено. „Нима иска да стане моя кралица?“ Виктарион се улови, че гледа Аша по начин, по който не я беше гледал никога. Усети, че мъжеството му се втвърдява. „Тя е дъщеря на Бейлон“, напомни си. Спомни си я като малко момиче, как мяташе брадви по една врата. Скръсти ръце на гърдите си и отвърна: — На Престола от Морски камък седи само един.

— Тогава седи ти — каза Аша. — А аз ще стоя зад теб, да ти пазя гърба и да ти шепна в ухото. Никой крал не може да управлява сам. Дори драконите, когато са седнали на Железния трон, са си имали хора да им помагат. Кралските Ръце. Нека бъда твоята Ръка, чичо.

Никой крал на Островите никога не беше имал Ръка, още по-малко жена. „Капитаните и кралете ще ми се надсмиват над чашите си“.

— Защо искаш да си моя Ръка?