Пир за врани

Думите на принца пулсираха в главата му. „Там ще е в безопасност“. Само че защо Доран Мартел го беше увещавал да не пише до Кралски чертог за преместването? „Мирцела ще е в най-голяма безопасност, ако никой не знае къде точно се намира“. Сир Арис се беше съгласил, но имаше ли друг избор? Той беше рицар на Кралската гвардия, но все пак само един, точно както беше казал принцът.

Уличката го изведе в огрян от лунната светлина двор. „Покрай свещарския дюкян — беше му написала. — Врата и ниско външно стълбище“. Той се шмугна през входа и се изкачи по изтърканите стъпала. „Дали да почукам?“ Вместо това бутна вратата, пристъпи и се озова в голяма стая с нисък таван. Само две ароматни свещи блещукаха във врязаните в дебелите тухлени стени ниши. Видя под сандалите си пъстри мирски килими, гоблен на едната стена и легло.

— Милейди? — промълви тихо. — Къде сте?

— Тук. — Тя пристъпи от сянката на вратата.

Около дясната й ръка над лакътя беше увита змия, медните й и златни люспи блеснаха, щом я раздвижи. Не носеше нищо друго.

„Не — смяташе да й каже, — дойдох само да ти съобщя, че трябва да замина“. Но щом я видя, засияла на светлината на свещите, загуби дар слово. Гърлото му бе пресъхнало като дорнските пясъци. Стоеше смълчан и пиеше с очи омаята на тялото й, трапчинката между ключиците, кръглите зрели гърди с големи тъмни зърна, извивките на кръста и бедрата. А после, без да усети, я държеше в прегръдката си и тя смъкваше робите му. Щом стигна до долната му риза, я стисна и раздра коприната до пъпа му, но на Арис му беше все едно. Кожата й беше гладка под пръстите му, топла на допир като пясък, огрян от дорнското слънце. Потърси устните й. Устата й се отвори под неговата, гърдите й изпълниха шепите му. Усети как се втвърдиха зърната й, щом палците му ги потъркаха. Косата й беше черна и гъста и ухаеше на орхидеи, тъмна землиста миризма, от която той толкова се възбуди, че чак го заболя.

— Докоснете ме, сир — прошепна жената в ухото му. Дланта му се плъзна надолу по закръгления й корем, за да намери сладката влага под храстчето черни косъмчета. — Да, там — промълви тя, щом той хлъзна пръст в нея. Тя изстена, придърпа го към леглото и го бутна по гръб. — Още, ох, още, да, мили мой, сладки мой рицарю, рицарю мой, мой сладки бели рицарю, да, ти, ти, искам те. — Дланите й го поведоха в нея, после се плъзнаха около врата му и го притеглиха. — По-дълбоко — прошепна. — Да, охх! — Краката й се увиха около него, бяха силни като стомана. Ноктите й се вкопчиха в гърба му, докато я пронизваше, още веднъж и още, и още, и тя изкрещя и се изви под него. Пръстите му намериха зърната й, защипаха и семето му изригна в нея. „Вече мога да умра щастлив“, помисли рицарят и поне за десетина удара на сърцето беше в мир.

Не умря.

Страстта му бе дълбока и безгранична като морето, но щом приливът се отдръпна, скалите на срам и вина се надигнаха, по-остри от всякога. Вълните понякога ги заливаха, но те си оставаха под водата, корави, черни и хлъзгави. „Какво правя? — питаше се. — Аз съм рицар на Кралската гвардия“. Превъртя се, просна се на гръб и зяпна в тавана. През него минаваше пукнатина, от едната стена до другата. Не я беше забелязал преди, както не бе забелязал и картината на гоблена, сцена с Нимерия и нейните десет хиляди кораба. „Само нея виждам. Дракон може да надникне в прозореца и нищо няма да видя освен гърдите й, лицето й, усмивката й“.

— Има вино — промълви тя до шията му. Ръката й се плъзна по гърдите му. — Жаден ли си?

— Не. — Отдръпна се и седна на ръба на леглото. В стаята беше горещо, а трепереше.

— Тече ти кръв — каза тя. — Много силно съм те одраскала. Щом го докосна по гърба, той потръпна, сякаш пръстите й пареха.

— Недей. — Изправи се. Гол. — Повече не.

— Имам балсам. За драскотините. „Но не и за срама ми“.

— Драскотините са нищо. Простете ми, милейди, трябва да тръг вам…

— Толкова скоро? — Имаше дрезгав глас, широка уста, създадена за шепот, пълни устни, зрели за целувки. Косата й се беше изсипала над голите рамене до връхчетата на пълните й гърди, черна и гъста. Къдреше се на големи меки лениви къдрици. И косъмчетата между бедрата й бяха меки и къдрави. — Останете с мен тази нощ, сир. Все още имам много неща, на които да ви науча.

— Вече ме научихте на твърде много.

— Изглеждахте съвсем доволен от уроците, сир. Сигурен ли сте, че не тръгвате за някое друго легло, при друга жена? Кажете ми коя е. Ще се бия с нея за вас, с голи гърди, нож срещу нож. — Усмихна се. — Освен ако не е Пясъчна змия. Ако е така, двете можем да ви делим. Много обичам братовчедките си.

— Знаете, че нямам друга жена. Само… грижа.

Тя се надигна на лакът и го погледна с големите си черни очи, блеснали на светлината на свещите.

— Онази сифилистична кучка? Знам я. Суха като прах между краката, а целувките й те оставят да кървиш. Оставете грижата поне веднъж да спи сама и останете с мен тази нощ.

— Мястото ми е в двореца. Тя въздъхна.