Пир за врани

— С другата ви принцеса. Ще ме накарате да ревнувам. Мисля, че я обичате повече от мен. Девицата е твърде млада за вас. Трябва ви жена, не малко момиче, но мога да играя невинно момиченце, ако това ви възбужда.

— Не бива да говорите такива неща. — „Тя е дорнка, не забравяй“. Хората в Предела казваха, че храната правела дорнците толкова буйни, а жените им — необуздани и разпътни. „Огнените чушлета и странни подправки нажежават кръвта“. — Обичам Мирцела като дъщеря. — Никога нямаше да може да има своя дъщеря, също както не можеше да има жена. Вместо тях имаше хубав бял плащ. — Отиваме във Водните градини.

— Рано или късно — съгласи се тя. — Макар че с баща ми всичко става четири пъти по-бавно, отколкото трябва. Каже ли ви, че смята да тръгнете утре, бъдете сигурен, че ще е най-малко след две седмици. В Градините ще сте самотен, уверявам ви. И къде е онзи храбър млад галант, който каза, че иска да прекара остатъка от живота си в прегръдките ми?

— Бях пиян, когато го казах.

— Бяхте изпили не повече от три чаши разредено вино.

— Бях пиян от вас. Десет години бяха минали, откакто… никога не бях докосвал жена преди вас, откакто облякох бялото. Изобщо не знаех какво може да означава любовта, но сега… съм уплашен.

— Какво би могло да уплаши моя бял рицар?

— Страхувам се за своята чест. И за вашата.

— Сама мога да се грижа за честта си. — Докосна с пръст гърдата си и бавно описа кръгче около зърното. — И за удоволствията си, ако потрябва. Аз съм жена.

Беше, и още каква, извън всякакво съмнение. Само като я гледаше на пухеното легло, с лукавата й усмивка, как си играеше с гърдата… възможно ли беше изобщо да съществува жена с толкова големи и откликващи зърна? Не можеше да ги погледне, без да му се прииска да ги сграбчи, да ги засмуче, докато не станат твърди, мокри и лъскави…

Извърна очи. Долните му дрехи лежаха разхвърляни по пода. Рицарят се наведе да ги вдигне.

— Ръцете ви треперят — подхвърли тя. — Мисля, че предпочитат да ме погалят. Трябва ли наистина да бързате толкова да се облечете, сир? Предпочитам ви такъв, какъвто сте. В леглото, без дрехи, ние сме самите себе си, истински, мъж и жена, любовници, една плът, толкова близо, колкото може да сме. Дрехите ни правят други хора. Предпочитам да съм плът и кръв, вместо коприни и накити, а вие… вие не сте вашият бял плащ, сир.

— Това съм — отвърна сир Арис. — Аз съм своят плащ. А това трябва да приключи. Заради вас, както и заради мен. Ако ни разкрият…

— Мъжете ще мислят, че имате късмет.

— Мъжете ще мислят, че съм клетвопрестъпник. А ако някой отиде при баща ви и му каже как съм ви опозорил?

— Баща ми може да е много неща, но никой никога не е казвал, че е глупак. Копелето на Божия милост отне девствеността ми, когато и двамата бяхме на четиринайсет. Знаете ли какво направи баща ми, когато научи? — Стисна в юмрук завивките и ги придърпа под брадичката си, за да скрие голотата си. — Нищо. Баща ми е много добър в неправенето на нищо. Нарича го мислене. Кажете ми истината, сир, моето опозоряване ли ви притеснява, или собственото ви?

— И двете. — Обвинението го ужили. — Затова трябва да е последно.

— Казвали сте го и преди.

„Казвал съм го, и го мислех. Но съм слаб, иначе сега нямаше да съм тук“. Не можеше да й го каже; чувстваше, че е от жените, които презират слабостта. „У нея има повече от чичо й, отколкото от баща й“. Обърна се и намери на един стол долната си копринена риза. Беше разкъсала тъканта до пъпа му, докато я смъкваше.

— Съсипана е. Как да я облека сега?

— Наопаки — предложи тя. — Като навлечете робите отгоре, никой няма да забележи скъсаното. Може би малката ви принцеса ще я за шие. Или да ви пратя нова във Водните градини?

— Не ми пращайте подаръци. — Това само щеше да привлече внимание. Изтупа ризата и я навлече наопаки. Допирът по кожата му беше хладен, но платът полепна по гърба му, където го беше издраскала. Поне докато се върне в двореца, щеше да свърши работа. — Искам само да прекратим това… това…

— Галантно ли е това, сир? Наранявате ме. Започвам да си мисля, че всичките ви приказки за любов са били лъжи.

„Никога не бих могъл да те излъжа“. Сир Арис се почувства все едно, че го е ударила през лицето.

— За какво друго престъпих цялата си чест, ако не за любов? Когато съм с вас… не мога да мисля, вие сте всичко, за което съм сънувал някога, но…

— Думите са вятър. Ако ме обичате, не ме оставяйте.

— Дал съм клетва…

— … да не се жените и да нямате свои деца. Добре, аз изпих лунния си чай, а вие знаете, че не можете да се ожените за мен. — Тя се усмихна. — Макар че бихте могли да ме убедите да ви запазя като свой любовник.

— Ето, че ми се подигравате.

— Може би малко. Мислите ли, че сте единственият от Кралската гвардия, който е обичал жена?