Планетата на Шекспир

„Но на тази отвратителна планета сме в един и същи капан. Той е изолиран, както и аз, от останалите светове, където би могъл да преследва, да се бие и да унищожава в името на вечната слава на расата си най-могъщите форми на живот, които открие. Вследствие на това, сигурен съм, че ще мога да открия в неговата психика на велик воин бавно нарастващо отчаяние и съм убеден, че ще дойде време, когато той ще загуби всякаква надежда за други светове и тогава ще ме запише като последно име в списъка на победите си, въпреки че убийството ми, Бог знае, ще му бъде малка утеха, защото ще съм безнадеждно превъзхождан. Направих каквото можах по околен път и почти незабележимо да го накарам да разбере какъв крехък и слаб противник ще му бъда. Мислех, че в слабостта ми е единствената ми надежда. Но сега знам, че съм сгрешил. Мога да видя как го обхваща лудост и отчаяние. Ако продължава така, знам, че един ден ще ме убие. Тогава, когато лудостта му ще му послужи да ме издигне до противник, достоен за него, той ще ме унищожи. Какво точно ще спечели от това, не знам. Би изглеждало, че няма особен смисъл да се убива, когато другите от расата му няма да го научат, не могат да го знаят. Но някак ми се струва, не знам защо, че дори в сегашната ситуация, когато той е изгубен всред звездите, убийството му ще стане известно и ще се почете от останалите му сънародници. Това е извън разбиранията ми и се отказах от опитите си да го проумея.

Той седи от другата страна на масата, докато пиша, и виждам как ме оценява, макар да знае много добре, разбира се, че не съм достоен обект за ритуалния му избор да убива. Но той все още се опитва да се хипнотизира и да повярва, че съм. Някой ден ще успее и това ще е краят. Но аз ще го победя със скръстени ръце. Имам скрит коз в ръкава си. Той не знае, че вътре в себе си нося смърт, която съвсем скоро ще се събуди. Ще съм узрял да умра, преди той да е готов да ме убие. И тъй като е сантиментален лигльо — всички убийци са сантиментални лигльовци, — ще го убедя да ме убие като свещенодействие, за чието изпълнение аз ще съм принуден да се обърна към него като към единствения, който може да извърши тази постъпка от върховно съчувствие. Така ще постигна две неща: ще го използвам да съкрати предсмъртната агония, която знам, че ще трябва да настъпи, и ще го лиша от последната възможност да убие, защото убийството като милост няма да се брои в негова полза. И докато ме убива от съжаление, ще му се смея право в лицето. Защото смехът е крайната победа. Убийството за него, смехът за мен. Това ще ни е равносметката.“