Планетата на Шекспир

Хортън повдигна главата си, но запази мълчание, удивен. Този човек е бил луд, каза си той. Луд, обхванат от хладна, ледена, смразяваща лудост. Не само лудост на разума, а лудост на душата.

— Явно — рече Хищника — най-накрая ме е споменал.

— Да. Казва, че си сантиментален лигльо. Не звучи особено добре.

— Това е израз на голяма привързаност — обясни-Хортън.

— Сигурен ли си, че е така? — попита Хищника.

— Абсолютно сигурен — отговори Хортън.

— Тогава Шекспир наистина ме е обичал.

— Убеден съм, че те е обичал — потвърди Хортън.

Върна се отново към книгата, като прелистваше страниците. Ричард III. Комедия от грешки. Укротяване на опърничавата. Крал Джон. Дванайсета нощ. Отело. Крал Лир. Хамлет. Всички бяха там. А надраскан в полетата, изписан върху частично празните страници, където пиесите свършваха, бе текстът с грозния почерк.

— Той и говореше много — обади се Хищника. — Почти всяка нощ. Понякога през дъждовни дни, когато оставахме вътре.

Всичко е добро, което свършва добре, страница 1038, надраскано в лявото поле:

„Днес езерото вони по-ужасно от когато и да е било. Вони на зло. Не просто вони на лошо, а вони на зло. Като че ли е живо зло, което изпуска изпарения. Като че ли крие в дълбините си някаква мръсотия…“

Крал Лир, страница 1143, този път в дясното поле:

„Намерих изумруди, отронили се от скалата на около километър и половина под извора. Просто си лежаха там, чакайки някой да ги вдигне. Напълних джобовете си с тях. Не знам защо си направих труда. Ето ме тук, богат човек, но това не означава нищо…“

Макбет, страница 1207, в гюлето отдолу:

„Има нещо в къщите. Нещо, което трябва да намеря, загадка, на която да отговоря. Не знам какво е, но чувствам, че е там…“

Перикъл, страница 1381, на долната половина от страницата, оставена празна след свършването на текста: