Поглед в мрака

— Какво, мислиш, че горя от желание да съм клоун в малкия ви цирк? — изръмжа Тисамон.

Вече си бяха говорили как повечето бойци и най-вече онези, които оцеляваха най-дълго, постепенно се опияняваха от надпреварата и обожанието на тълпата. Гладиаторската арена имаше силата да превърне един престъпник, дезертьор или роб дори в истински герой, пък било то и за кратко.

Улт пристъпи предпазливо, но без колебание.

— Ти искаш да убиеш императора — каза без заобикалки, а после се възползва от шока при неочакваното си твърдение и нападна Тисамон. Успя да скъси значително разстоянието, замахна с двата меча едновременно, после се опита да отклони с единия сърпа на противника си. Тисамон отстъпи назад, острието му посрещаше неизменно атаките, а след това подлъга Улт с фалшива маневра и успя да се изтегли на безопасно разстояние извън обхвата на късите мечове.

— И ти нямаш нищо против? — попита богомолкородният. — Ти, добрият императорски поданик?

— Добър съм само в професията си — изтъкна Улт. — Гледам да не се бъркам в политиката. Не си първият, който се опитва да използва арената като начин да си осигури аудиенция при императора. И други са се пробвали преди теб.

— Другите са си други. — Тисамон се хвърли напред, замахна мълниеносно със сърпа си и принуди противника си да отстъпи. Улт парира спокойно, ръцете му не спираха и за миг, отстъпваше само колкото да е извън обсега на сърповидното острие. Беше по-добър от очакваното, а имаше и предимство — поне десетина пъти беше наблюдавал Тисамон в битка и знаеше какво да очаква.

— За мен не е проблем да те изкарам на арената, без значение кого си си наумил да убиваш — каза задъхано Улт, когато се разделиха след поредния сблъсък. — Според мен, ако човек е толкоз тъп, че да попадне под острието на един гладиатор, значи е време да го сменим с някой нов.

— Това си е чиста проба държавна измяна.

— И какво ще ми направят? Ще ме пъхнат под земята със сюрия диви животни и роби? — Улт промени стойката си с изнесени настрани мечове, приканвайки противника да атакува. — А и ти няма да стигнеш до него, щото не е толкоз лесно. Мислиш си, че си достатъчно добър за тая работа, ама според мене никой не е чак толкова добър.

Тисамон заряза внезапно бойната си стойка и свали острието.

— Само ми дай шанс и ще ти докажа, че грешиш. Или така се пази вашият император? Като не допуска най-добрите да се бият пред него?

Улт поклати глава.

— Повечето, дето стигат толкоз далеч, са осородни. Политика, ясно? За вас, чужденците, няма място на арената, когато в публиката е негово величество.

— Тази ваша империя е откачена работа.

— Не е моя империя. — Улт остави мечовете на рафта. — Много си добър, признавам. Може би най-добрият, когото са ми пращали досега. Но това още не значи, че си достатъчно добър да убиеш императора. Накрая просто ще зарадваш публиката със смъртта на поредния чужденец. И защо не? Нали точно затова идват да гледат борбите.

Вече без бронирана ръкавица на ръката си, Тисамон спря замислен поглед върху стария Улт.

— Необикновена оса си ти.

— Знам ли. — Улт сви рамене. — Не всички сме като онези, с които си си имал вземане-даване досега — рекефски шпиони и армейски офицери. Накрая разбираш, че е важно какво правиш, а не какъв си. Докато бях в армията, имах повече общо с простите войници от противниковата страна, отколкото с началниците си. Сега се грижа за бойците в подземието и имам повече общо с тях — и с теб, — отколкото с онези, дето са ме сложили тук. Точно затова ти няма да ме убиеш.

— Бих могъл — заяви уж твърдо Тисамон, но казаното прозвуча кухо дори в собствените му уши, сякаш се опитваше да убеди сам себе си в нещо, което не вярваше. — Може би няма да ми е лесно, но бих могъл.

— Би могъл, естествено — съгласи се Улт, уж небрежно. — Но аз познавам хората като теб.

— Изкарай ме на арената пред императора — изрече бързо Тисамон. Беше си чиста проба молба, просба, и той го знаеше. Добави следващите думи, преди гордостта му да е взела връх: — Все трябва да съм дошъл тук с някаква цел.

— Както аз виждам нещата, в света има недостиг на цели — каза Улт, като гледаше със симпатия богомолкородния. — Винаги ми съобщават предварително какво иска да гледа императорът. А той определено не иска да види как някакъв непобедим равнинец избива десетки негови хора или отсича краката на гигантски насекоми. Боевете по случай годишнината са за него, за негово лично удоволствие, и ако не остане доволен, с мен е свършено, много по-сигурно, отколкото ако някой пощурял роб му налети от арената. Пък и кого да изправя срещу теб, за да е що-годе равностоен дуелът? Теб самия?

„Летриме“ — помисли си Тисамон. Откакто го беше изпратила тук, призрачната жена не се беше явила повече. Дали не го беше изоставила? Нищо чудно. Може би просто е искала да го накаже за горделивостта му. „Летриме, ти ме доведе тук, и не виждам друга причина да го направиш, освен тази. Ако искаш да постигна нещо, трябва да ми дадеш средството.“

Мисълта отекна в мълчание.