Поглед в мрака

— Не знаеш какъв си — изсъска тя и тръгна към решетките, които ги деляха. — Ти си красив, Тисамон, красив, опасен и умен, но също така си студен и назъбен като острие на стрела, от онези стрели, които причиняват най-голяма болка, когато ги вадят. — Беше толкова близо, че Тисамон би могъл да я докосне, ако решетките се вдигнеха внезапно.

„Поредният ми провал“ — помисли си той и само за миг мъглите на гордостта му се вдигнаха, колкото да разбере, че е можел да бъде щастлив, ако беше останал при нея. „Атриса не би одобрила избора ми“, но Атриса, понеже беше мъртва, нямаше как да коментира решението му.

— Искаш пак да се дуелираме — каза той. Това пасваше така идеално на плана, че Тисамон несъзнателно се огледа за другата жена, която се беше намърдала неотвратимо в живота му.

Там беше, в ъгъла на клетката, като гърчеща се тъмна сянка. Летриме. Висеше като кукла на конци, висеше и потръпваше, жена, богомолка и трънлива лоза в едно. Тисамон хвърли бърз поглед към Фелисе, после към Улт, макар да знаеше, че те не могат да я видят. Летриме присъстваше единствено в неговите кошмари и когато Тисамон погледна отново към нея, тя кимна леко в отговор на мълчаливия му въпрос.

— Не! — извика той в пристъп на бунтовно негодувание, викът му стресна Улт и старецът посегна към вратата на клетката. „Това ли е то? Последното завъртане на ножа?“ — Дошла си тук, за да се биеш с мен? — повтори настоятелно.

Фелисе все още го гледаше втренчено, с равни дози любов и омраза.

— Не дойдох заради теб. Знаеш защо съм дошла и какво търся. Но след като вече си тук, защо не ми помогнеш да го намеря? — Усмивката й беше жестока. — Току-виж сме го намерили заедно.

„Използват ни като чарковете на машина.“ Стискаше до болка решетките, когато усети ръката й да го докосва. Стегна се инстинктивно, защото не знаеше какво да очаква — Фелисе като нищо можеше да замахне с шипа си, да му отсече някой пръст или да му издере очите. Ала ръката й беше топла, жестът — любовен.

„Ние сме чаркове в машина, счупени чаркове.“ Знаеше как се чувства тя. Самият той беше дошъл тук с надежда, а после Улт му беше дал цел, споменавайки императора.

„Да убия императора.“ Дали това щеше да внесе някакъв смисъл в тази безумна история?

— Достатъчно — изсумтя Улт зад него. — Стига ви толкова. — Тисамон погледна към него и видя, че старецът се бори с изпълнилото го съчувствие, дори пристъпя смутено от крак на крак. — Хайде, да те връщаме в клетката ти, богомолке. Времето ти изтече.

Усетил внезапната й поява в съня си, Тисамон потъна в бездната на кратък кошмар, после се събуди с вик.

— Фелисе? — промълви, но още преди да отвори очи, знаеше, че не Фелисе Миен е дошла да го види.

Тя се сгъсти от тъмнината в подземието под арената, където няколко пушливи факли се бореха с мрака на лабиринта от клетки. Ала нея я осветяваше светлина от другаде, достатъчно силна, за да я вижда Тисамон по-ясно, отколкото му се искаше.

— Доволна ли си сега? — попита той с тих глас. Идеше му да я удари, да я нарани, но нямаше какво да удари, разбира се, а и би било светотатство.

Тя сведе поглед към него и Тисамон се засрами, изправен пред този оголен възел от болка и страдание, единственото, което беше останало от смъртната жена Летриме, когато е била изтръгната от света на живите. „Дали съм доволна ли, Тисамон? — Думите стигнаха до него неизречени. — А нима имам причина да се радвам?“

— Планът ти е забил куките си в мен — обвини я Тисамон. — Мислех, че тези решетки са дъното, но винаги има нещо още по-лошо… и ти го намери.

Очертанията й се размиха за миг, но дори тогава трънливите лози не спряха да чертаят кървавите си пътечки по кожата й. „Нито планът е мой, нито ти имаш право да се оплакваш.“

— Ти ме доведе тук — възрази неуверено той.

„Доведена бях тук против волята си. Ти сам стигна дотук.“

Тисамон си даде сметка, че неколцина от затворниците в съседство го зяпат, и се зачуди как ли изглежда отстрани този едностранен разговор. А може би налудничавите монолози бяха нещо обичайно тук.

— Значи и ти си просто чарк? Още един счупен чарк? — предположи той.

„Още един счупен чарк. Винаги има и по-лошо, както каза ти, и аз го намерих.“

За миг гласът в главата му прозвуча като глас на истинска жена, самотна и страдаща дълбоко, и той вдигна очи да я погледне.

— Значи трябва да се бия с бедната Фелисе Миен, да пролея кръвта й и да се добера, по възможност, до императора.

Чу се звук, който го смрази до мозъка на костите. Смехът на Летриме, осъзна той.

„Такова ли, мислиш, е предназначението ти? Значи гордостта ти още не е заситена?“

Тисамон я гледаше с празен поглед.

„Не можеш да убиеш императора, Тисамон. Не си чак толкова непобедим. Опитай и ще се провалиш, както си се провалял неизменно в най-важните за теб неща. Трябва да насочиш погледа си към по-изпълними цели.“

Той скочи внезапно на крака, ръкавицата покри в движение ръката му. Летриме сияеше треперливо в мрака, сякаш го предизвикваше да забие сърпа си в сърцето й. Само дето тя не беше наистина тук, на крачка от него, нито й беше останало сърце, което Тисамон да прониже.