Поглед в мрака

Преди да изчезне, Летриме го изгледа с най-дълбоко презрение.

21.

Картите изплющяха върху дървената дъска и Балкус изпсува, не за пръв път. Плиус се изкиска, пресегна се да ги събере и ги прибави към купчината пред себе си.

— Сигурно са ти били нужни дългогодишни упражнения, за да станеш толкова слаб играч, сарнианецо.

Балкус го изгледа ядосано. Цяла вечер губеше и най-много срещу този дебел мравкороден със синкава кожа.

— Раздай и не приказвай много — изръмжа той.

Плиус обърна още три карти върху дъската и играчите се смълчаха, всеки обмислящ следващия си ход. Проблемът с играта на лордове беше, че започнеш ли веднъж да печелиш, обикновено печелиш до края. Тази игра беше сравнително нова в Сарн, донесли я бяха мухородните и Балкус не я харесваше особено. Беше слаб играч поначало и затова предпочиташе игри, където късметът има по-голяма роля.

Третият играч, Паропс, вече беше свалил картите си и се мръщеше, подразнен от дърленето на другите двама. Картите бяха новост за него — от тримата единствено той беше водил нормален живот по мравешките стандарти, преди осородните да завладеят родния му Тарк. Мравкородните от един и същи град не играеха на карти помежду си, защото блъфирането беше противно на природата им, а когато се срещнеха с мравкородни от друг град, нямаха време за карти, защото бяха заети да се трепят едни други.

Настоящата игра правеше изключение, разбира се — беше христоматиен пример за онези дребни парченца история, които лесно и бързо потъват в забвение. В огромната си част армията, разпънала стан в околността, беше сарнианска, но тук, по този й фланг, изключенията изобилстваха. Тук беше Балкус със своите колегиумски доброволци, които огласяха целия лагер с пиянските си песни и говоренето на глас — немислимо! Тук беше Паропс с бледнокожите си таркианци, изгнаници, изгубили всичко и жадни за имперска кръв. Шансът им да зърнат отново родния дом беше нищожен — сега те бяха ренегати, на практика, ако не и по име, прогонени от своя окупиран град и тласнати към наемнически живот. Някои мравкородни сами избираха тази съдба, случваше се цели отряди да дезертират, но Паропс и хората му искрено тъгуваха по уседналия живот.

Тук бяха и ценийците, дошли от далечния си град по настояване на Плиус. Ценийците страняха от всички и нищо чудно, защото в техните карти тукашните земи фигурираха като враждебни територии. И те бяха мравкородни, но всичко в тях говореше за чужди, далечни земи, дори доспехите им — носеха люспести брони вместо характерните за равнинските мравки плетени ризници. Щитовете им бяха овални, а мечовете им завършваха със заострени куки. Щяха да изглеждат примитивни, ако не бяха страхотните им арбалети — тежки оръжия с макара и дълга манивела, които значително улесняваха презареждането. „Просто са различни“ — решил беше Балкус, а и Цен беше толкова далеч, че не представляваше заплаха за другите мравешки градове. Ценийците бяха останали встрани от политическото развитие на Равнините, живели бяха като отшелници на своя далечен Атолов бряг.

Тримата мравкородни командири бяха станали ако не приятели, то поне съюзници по неволя, единен фронт срещу потискащото еднообразие на сарнианците — двама външни и един вътрешен, който всячески се опитваше да остане външен. Правеха си компания и играеха игрите, които Плиус беше научил в чуждестранния квартал на Сарн. Мравкородните предпочитаха да общуват с равни на себе си, а покрай натрапените си командирски постове тримата нямаше с кого да общуват освен помежду си.

Походът на изток не беше от приятните. Живееха в постоянно напрежение и неизвестност, и с мисълта, че може да налетят на имперската армия по-рано от предвиденото, без друго предупреждение освен задъхания доклад на някой отмалял мухороден съгледвач. В резултат бяха изминали по-голямо разстояние от планираното, а осородните от своя страна, изглежда, не си даваха зор. Това уреждаше идеално сарнианците, които живееха с постоянния страх предстоящото сражение да не повтори Битката при релсите. Всеки спечелен ден даваше допълнително време на града им да подсили отбраната си.

„Артилерията“ — помисли си мрачно Балкус. За нея имаше грижата момчето на Стенуолд, разбира се, и Балкус всякак се опитваше да не мисли за младия федерален и неговата самоубийствена задача, ала ето че именно за него се сети сега.