Поглед в мрака

„Без значение как.“ Изведнъж почувства осезаемо потискащата тежест на каменната зидария над себе си, на стените наоколо, на факта, че е затворник, и то по своя воля. Беше се оставил в ръцете на съдбата и тя го беше предала.

— Върни ме в клетката ми — тихо помоли той. Улт кимна мълчаливо. Дълбоко разбиране беше изопнало старото му лице.

По пътя към клетката си Тисамон видя ключа, който съдбата му беше осигурила, но вместо да го изстреля екзалтирано нагоре, видяното го потопи в най-дълбоко отчаяние. Още му се виеше свят от шока, когато стигнаха до вратата на клетката му. Там Тисамон спря, неспособен да прекрачи прага.

— Улт…

— Какво? — Осородният присви очи, усетил, че нещо не е наред.

— Новият ти затворник…

— Кой точно? Бая нови лица ни доведоха снощи.

— Жената водно конче — каза Тисамон с чувството, че в гърдите му е зейнала пропаст.

— А, лудата — махна пренебрежително с ръка Улт. — Какво за нея?

— Позволи ми да я видя — помоли го Тисамон с пресекващ глас.

Улт го изгледа подозрително.

— Каква муха ти е влязла в главата?

— Аз… познавам я. Нека я видя, моля те — настоя Тисамон.

— Познаваш я? Тая работа не ми харесва — измърмори осородният. — Как е възможно да я познаваш? Освен ако не е някакъв номер, а?

— Не е номер — увери го Тисамон. — Може дори да не е съвпадение. Може да ме е проследила дотук. Бива я в това, много я бива. Трябва да говоря с нея, разбери. — За пръв път се почувства като истински затворник, който няма право да иска каквото и да било. Дотогава нито решетките, нито пазачите, нито двубоите го бяха притеснявали, защото не бе имал желание да бъде другаде или да прави друго. Сега имаше молба, която само Улт можеше да изпълни, а това означаваше, че е затворник.

Улт издиша шумно.

— Добре, но няма да сте в една клетка, нито ще сте сами. И аз ще съм там. Искаш да говориш с нея? Говори, но така, че и аз да чувам. Ще те сложа в клетката до нейната.

— Съгласен съм — отвърна Тисамон възможно най-спокойно. Само че нещо се обръщаше в стомаха му. „Най-после ще се изправя пред истинското изпитание.“ И всичко беше по негова вина, разбира се. Той беше господар на съдбата си и сам беше насочил живота си към тези опасни плитчини. Дори сега би могъл да извърне глава и да подмине този нелеп поврат на събитията, но вече беше пъхнал ръка в пастта на машината и я чакаше да щракне с челюсти. Защо да се щади сега?

Тя не вдигна поглед, когато спряха пред съседната клетка, нито когато Улт издърпа резето. Старият осороден изведе мъжа, когото държаха вътре, мравкороден с множество белези. Мъжът стоеше със сведен поглед, напрегнат вътрешно като ездитно животно, което извеждат от обора. Тисамон влезе на неговото място и хвана решетките, които деляха неговата клетка от нейната.

Бяха й взели бронята и меча и я бяха облекли в широка дреха, каквито носеха робите по тези места, точно както бяха постъпили и с него. Дали и тя беше приела промяната толкова безропотно, запита се Тисамон. „И защо изобщо е тук?“

— Миен — повика я той, а после повтори: — Фелисе Миен.

Застанал от другата страна на решетките, в онази част на подземното си царство, която минаваше за свободна зона, Улт не сваляше поглед от двама им. Седналата на пода жена дълго остана неподвижна, а когато най-после помръдна и хвърли поглед през рамо, не каза нищо. Не беше нужно. Изражението й беше достатъчно красноречиво. Раняващо.

— Как те хванаха? — попита я тихо Тисамон. Застави се да срещне погледа й и разбра, че и нейното пленничество, като неговото, е било плод на личен избор. — Защо си тук? Защо се остави да те хванат?

Едва доловима горчива усмивка пробяга по лицето й.

— Мислиш, че съм дошла тук заради теб? — подхвърли.

Решен да поеме пълната отговорност за безумната й постъпка, Тисамон изведнъж се почувства така, сякаш вместо на твърда почва, кракът му е потънал в празен въздух. Коленете му се подгънаха и той стисна по-силно решетките.

— Но… защо? Ако не по тази причина, тогава защо?

Усмивката й се разширяваше като раздиращ се плат.

— Защо ли, Тисамон? Защото нямаше къде другаде да ида. Нежелана съм сред своите хора. Това ми беше съобщено от най-високо място. Можех да се върна в Равнините, но… какво да диря там? — При последните няколко думи гласът й се пречупи. После тя скочи изведнъж и застана пред него. Красотата й, изяществото на всяко нейно движение го срязаха през стомаха със същата сила като при първата им среща.

— Знам какъв съм — каза той. — Ти не можеш да разбереш… предадох толкова много…

Тя го прекъсна с почти недоловимо движение, така бегло, че за миг Тисамон не разбра какво точно се е променило. А после видя, че шиповете на палците й стърчат, готови за бой.

— Мислиш ли, че ме е грижа за дългогодишното ти самоугаждане? — попита с тих глас Фелисе. — Мислиш ли, че на някого му пука, освен на самия теб, естествено? Очакваш да те разбера? Да, знам — легнал си с някаква паякородна, а по-късно тя умряла. От къде на къде аз трябва да нося този товар? Защо аз станах жертва на твоите желания?

— Знам какъв съм — чу се да казва отново той.