Поглед в мрака

Нощта беше дълга, а сънят така и не идваше. По някое време му хрумна, че сам бяга от него, заради сънищата, които го спохождаха. В сънищата си Тисамон виждаше Летриме, виждаше я ясно и с всички болезнени подробности. И само толкова, само нея, от началото до края — само това. Летриме се натрапваше пред погледа му с изтерзаната си плът, скърпената си хитинова черупка и постоянно пробождащите я трънливи лози. Вече беше затворник дори в съня си, а кръвта, която проливаше на арената, беше по-приемлива от гледката на този обезобразен, но неумиращ труп.

„Провалът на цялата ни раса.“ Двамата с Летриме си подхождаха идеално. И двамата бяха живели саморазрушително, в постоянна горчивина, затваряли се бяха все по-навътре в себе си, докато накрая не се изправиха лице в лице тук, в тази клетка, където слънцето никога не стигаше. Единствената разлика помежду им бяха нейните петстотин години мъчение, макар че ако питаха Тисамон, той бързо стопяваше преднината й.

По някое време върнаха Талрик в подземието. Осородният не му каза и дума, не личеше да са го изтезавали или нещо такова. Нямаше нови рани по кожата си, затова пък старите бяха многобройни, сред тях и дългият белег, получен от ръката на Тиниса в битката край Хелерон. Светът сериозно се беше постарал да убие Талрик. „А той взе, че оцеля, за да се озове накрая тук, в клетките.“

„Ех, Тиниса.“ Бяха ли я заловили вече? Убили? Твърде вероятно, а ако не, скоро и това щеше да стане. Щеше да се промъкне в двореца да дири баща си, но Тисамон знаеше, че не е достатъчно умела и опитна, за да оцелее в подобно начинание. Беше се постарал да й предаде всичките си знания, но самият той не би могъл да излезе жив от мисия като тази.

„Ала въпреки това бих си пробвал късмета. И понеже е моя дъщеря, Тиниса ще сглупи по същия начин.“

Не би пожелал никому това проклятие, да носи прокълнатата му кръв във вените си. „По-добре да вземе пример от Стенуолд, така трябва да й кажа. Стенуолд е достоен модел за подражание, човек с благородна цел в живота.“

Зачуди се дали има начин да се отърве от тази своя уродлива, самоненавистна част, да я откъсне от себе си, да я изреже. Какъв ли баща би бил тогава за Тиниса? По-добър, без съмнение.

Когато поредният посетител цъфна пред клетката му, Тисамон дори не го погледна, в началото поне. Не обърна внимание на Талрик и неговата бурна реакция при появата на новодошлия, не се впечатли и от двамата бронирани пазители, които стояха зад госта с готови за удар копия. Онова, което в крайна сметка привлече вниманието му, беше Улт. Странното му отношение към новодошлия, по-точно. Макар че посетителят нито веднъж не погледна към него, тъмничарят беше настръхнал, стоеше като на тръни и това беше достатъчно красноречиво само по себе си. Явно неканеният посетител изпълваше Улт с ужас, страхопочитание и дълбока омраза, всичко това претопено в нездрава сплав. Все неща, които подсказаха на Тисамон кой е дошъл да го види.

Млад беше, по-млад от Тисамон, във всеки случай. Млад мъж с правилни черти и красив според осородните стандарти — русокос и с хубави дрехи. Дрехите му бяха в стила, предпочитан от заможните столичани — широки и с изобилие от бродерия, но и с нещо военно в кройката… а заможните столичани предпочитаха този стил, защото той се обличаше така.

Най-накрая Тисамон се обърна и огледа с любопитство негово императорско величество Алвдан Втори.

— Това е той, така ли? — попита Алвдан, докато оглеждаше на свой ред без особен интерес Тисамон. — Това е твоят богомолкороден убиец.

Улт смънка нещо, което прозвуча като: „Да, ваше величество.“

— Чухме, че се бие добре. Дано информацията не е била преувеличена.

Улт изхъмка още едно потвърждение.

Погледите им се срещнаха и Тисамон разбра, че има пред себе си човек, когото не можеш да подминеш с пренебрежение — не суетен или превзет, а неуверен и интелигентен, двете качества, които превръщаха водача в тиранин.

— Какво ще изправиш насреща му?

— Още не съм решил окончателно кой ще участва в загрявката, ваше императорско величество — изграчи Улт. — Най-напред с животно, може би. А после двубой с голи ръце, защото за това много го бива.

Алвдан изсумтя незаинтересовано и Улт побърза да добави:

— А за десерт имаме едно водно конче.

Този път Алвдан се усмихна.

— Най-доброто от Равнините срещу най-доброто от Федерацията. Може наистина да се окаже забавно. Това водно конче бива ли го?

— Много е специална, уверявам ви, ваше величество — кимна Улт.

— Значи е жена, така ли? От онези, които са обучени в бой? О, да, това заслужава да се види — отбеляза Алвдан със самодоволна усмивка. Погледна Тисамон право в очите и присви своите.

— Тази богомолка не ни харесва — заяви накрая. — Съобщават ни, че неговите хора създават проблеми на нашите армии.

Улт не каза нищо, стоеше и чакаше.

— Когато двубоят между водното конче и този тук приключи, победителят ще бъде екзекутиран на кръстосани копия. Веднага, на самата арена.

Улт стисна устни, но и този път не каза нищо.