— Последствията — повтори като ехо Дрефос. — Политическите, имаш предвид? Техническите?
— Моралните — изплю Тото. — Онова, което се каниш да направиш, е неморално.
— Защо? — попита Дрефос. Младежът го зяпна онемял. След като отговор така и не последва, Дрефос продължи: — Няма да споря, че въпросът с мащаба стои. Натъкнах се на някои… препятствия в собственото си съзнание. Моралът не е фактор за мен, но съществуват други аспекти, които ме карат да се замисля. — За пръв път, откакто го познаваше, Тото долови нотки на колебание в гласа на шефа си.
— Ти си военен занаятчия — каза Тото — и знаеш, че няма да е празно ласкателство, ако кажа, че си най-великият военен занаятчия, когото познавам. Само че това тук не е война. Това е под достойнството ти. Ти създаде машините си за бойното поле, а не за разбунтувал се град.
Дрефос се усмихна с чистата и простичка наслада на умен човек, който най-сетне е срещнал разбиране.
— Същото хрумна и на мен. Само че войната… войната не е нещо статично. Войната не е просто сбор от битките и стълкновенията, Тото. Същото е като при разликата между стратегия и тактика — голямата война и малката война. Това тук е голямата война.
— Но повечето хора, които ще умрат утре, дори не са войници — изтъкна Тото. — Те са… обикновени граждани, деца, старци…
— А в битката със Сарн ще имам насреща си войници — довърши вместо него Дрефос. — Да, задавах си и този въпрос. Само че какво е голямата война, ако не противопоставянето на Империята срещу света? А светът не се състои от войници. Войниците са само мечът, но не и ръката, която го държи, не тялото, на което принадлежи ръката. Ти виждаш онези хора там като цивилни жертви. Обикновени зяпачи, невинни граждани, които нямат нищо общо с войната? Учил си логика и би трябвало да знаеш, че такъв аргумент е несъстоятелен.
Възражението на Дрефос върна Тото в залите на Академията, припомни му сухия подход към теорията в лекциите на старите му преподаватели. Само че тук върху плещите на теоретичните постановки тежеше съдбата на цял един град.
— Поне един войник нахранил ли се е благодарение на тях? Значи са част от войната — продължи да развива своята теория Дрефос. — Поне един войник облекли ли са? Обучили ли са? Родили ли са? Деца, казваш. А нима децата няма да пораснат и на свой ред да станат войници? Живели ли са по-добре благодарение на победите, извоювани от войниците преди тях? Няма как да твърдиш, че не участват във войната, Тото. Войниците са само връхчето, островът, който стърчи над водата, но под повърхността има цяла планина, която го поддържа. Както виждаш, Тото, аз вече съм обмислил всичко това. Не съм някакъв безмозъчен тиранин.
— Да, но…
— Ако оцелеят, ще въстанат отново, ако не това поколение, то следващото или по-следващото. Ако смажем бунта им с редовна войска, те ще излекуват раните си и пак ще започнат да точат оръжия. Ако дори един сзарианец оцелее след утрешния ден, то Империята е обречена, защото войната рано или късно неизбежно ще бъде загубена, без значение дали след десет години, след сто или след хиляда. Ако искаме да спечелим войната, трябва да воюваме с всичките си врагове, а не само с онези, които застават насреща ни с меч в ръка. Можеш ли да обориш тази логика, честно?
— Но винаги има и други начини да се разреши един проблем, нали?
— Стига, Тото, това е стар спор, който ти използваш сега по липса на други аргументи — отвърна Дрефос като учител, който порицава свой способен иначе ученик. — Да, има примирия и преговори, спогодби, договори и прочие, но това са само игри, Тото. Игри, които дават време на страните да се подготвят за истинското нещо, за
— Така че Мина и другите градове никога повече да не въстанат? — попита го Тото. — Ти със сигурност…