Поглед в мрака

Играта най-после щеше да започне. Вече два дни Неро се потеше да организира разни хора, които не виждаха причина да го слушат. Джемейн, Уен и другите соларнийци, проявили готовност да вдигнат оръжие, бяха разделени на групи от по двайсетина души и чакаха в улички недалеч от площада. Одиса и нейните скорпионородни наемници бяха на кораби в залива, снабдени с далекоглед и един соларнийски занаятчия, който да следи с него за раздвижване на Галантения площад. Някъде навътре в езерото чакаха Таки и другите свободни пилоти. Фактът, че не вижда никого от тях, го влудяваше.

„Неро, старче, ти си прост художник. Каква работа имаш да вдигаш революции?“

Да не забравяме и Честа, разбира се. И той беше някъде тук, на площада, готов да палне, по своя си начин, фитила на цялата суматоха. Сигурно щеше да метне нож от разстояние, понеже беше майстор в това, разсъждаваше Неро, но най-напред трябваше да се появи подходящата мишена.

По периферията на площада се бяха строили войници и маршируваха на място с черни и златни флагчета на копията си. Неро се размърда неспокойно върху рамото на статуята и за пореден път сдържа желанието си да погледна назад към езерото (щеше ли да зърне черни точици в небето над него?) или да пробва лесно ли излиза кинжалът между копчетата на панталона му. Тълпата долу, изкарана от осородните да почете с присъствието си церемонията, вече беше претърсена за хладни оръжия, ала малцина войници бяха чак толкоз усърдни, че да опипат чатала на мухороден мъж, особено ако е грозник като Неро.

Хората на площада бяха странно притихнали. Някои си шушнеха на ухо, други просто зяпаха мълчаливо големия балкон и кордона от войници. Соларнийците трудно понасяха новия си статут на второразредни имперски поданици, а и всички си даваха сметка, че днешният ден ще подпечата съдбата им за дълго — в едната или в другата посока. Неро можеше да се хване на бас, че не е единственият зяпач със скрито в дрехите оръжие. Осородните не бяха направили нищо, за да спечелят симпатиите на местните хора, а и играта беше наистина сложна, с немалко скрити от погледа фигури и немалко основни играчи с разнопосочни цели. Предния ден например една трета от гарнизонните войници просто си събраха багажа и потеглиха на север. Според слуховете, обсадата на Селдис се била проточила въпреки технологичното превъзходство на имперците. Неро отлично знаеше как действат при обсада паякородните — убийства на подбрани офицери, масови отравяния, саботаж, вербуване и подстрекателства, а през цялото време някъде на юг по Копринения път сигурно се събираха наемници и войски от сатрапиите. Тези новини бяха раздухали жаравата в Соларно и огънят всеки момент щеше да се разгори.

„Също като в Мина.“ Само че той не се беше задържал в Мина толкова, че да види как портите й поддават. Беше претеглил внимателно залозите и им беше казал — на Стенуолд, Тисамон и Мариус, — че излиза от играта. В крайна сметка мухородните не се славеха като войнолюбци. Тъкмо обратното, беше им заложено в природата да се снишават пред буря. Именно затова пускаха корени навсякъде и намираха плодородна почва както в Колегиум, така и в мравешките градове-държави, дори в сърцето на Империята. Тук, в Соларно, обаче Неро беше открил друга порода мухородни — свободни пилоти с неустрашим боен дух. Интересна находка като цяло и още по-интересна в частност.

„И всичко това заради едно хубавичко личице.“ Е, лицето всъщност беше много хубаво, в кръвта й гореше огън, и макар че женичката беше много по-млада от него, Неро си загуби ума като молец, привлечен неудържимо от гибелен пламък. „Много съм стар за това, откровено казано, но щом ще го играя младеж и ще ходя на война, защо да не го играя младеж и в друго отношение?“

Мисълта извика усмивка на устните му, но тя бързо изчезна при появата на губернатора.

На балкона излязоха десетина осородни офицери, всичките еднакви в униформените си доспехи, всичките обхождащи с презрителен поглед смълчаната тълпа на площада долу. Сред тях единствено губернаторът се беше нагиздил подобаващо. Над доспехите си от метални ленти носеше отворена черна туника със златен кант, а незнайно откъде — най-вероятно от гардероба на някой соларнийски аристои — се беше сдобил и с тънка златна диадема.

„Каква драма — помисли си Неро. — Този тип определено има усет за драматичното.“ А после си даде сметка, че дори не знае името на бъдещия губернатор. „Само дето си поизбързал малко с короната, пич…“