Поглед в мрака

— Дали със сигурност разбирам, че това не може да стане? Да, така е. Мейнис, Мина и всички останали пак ще се разбунтуват, но когато това стане, знаеш ли какво ще държат в ръцете си? Ще имат свои модерни оръжия, с които да се противопоставят на моето, ще изправят Империята пред нов вид война и ние ще трябва да изобретим още по-страшни оръжия, с които да ги победим. Нима не разбираш, Тото? Точно в това е въпросът. Войната си е война, но зад нея стои прогресът, той е нейният жив, дишащ двигател. Твоят щраколък, методите, с които превзехме Тарк, това са само малки стъпки в зададената посока. А това тук е голямата стъпка и точно затова трябва да я направя. Историята е по-голяма от отделния човек, Тото, и смазва всеки, който понечи да я отклони от пътя й.

Тото отвори уста, после още веднъж, но нито дума не излезе оттам. Усмивката на Дрефос, добронамерена по свой си начин, стана още по-широка.

— Искаш да ми бъдеш съвест? — подхвърли той. — Хубаво, само че откъде черпиш своята, Тото?

Младежът сведе поглед към ръцете си върху перилото и осъзна, че неволно копира Стенуолд, който правеше същото, когато се чувстваше притиснат от всички страни и изправен пред неразрешими проблеми.

— От нея — отговори, без преструвки, самата истина. — От Челядинка Трудан. Винаги се питам дали тя би одобрила едно или друго и ако отговорът е отрицателен, значи не е правилно. Но вече сторих толкова много неща, които тя не би одобрила, че… Истината е, че губя почва под краката си.

— Именно — кимна Дрефос. — Бъди благодарен, че здравият разум и спокойната мисъл са по-силни от такива неясни приумици. — После обърна внезапно глава и погледна покрай Тото към нещо на земята под тях. — А ето и другия гост, когото очаквах — каза той.

Тото проследи погледа му и видя двама осородни войници да водят Касзаат към кулата.

24.

Бяха избрали остров Финдлейн за своя изходна база. Заети да удържат контрола си над размирния Соларно, осородните така и не бяха разпространили властта си над самото езеро. Но Финдлейн беше достатъчно близо до брега, така че леталата да изминат разстоянието до града, без да изчерпят горивото си за предстоящата битка, и едновременно с това достатъчно далеч, за да служи като сборен пункт на машини и насекоми, без движението им да привлече погледа на гарнизона в Соларно.

На Финдлейн имаше една стара кула, чийто произход се беше изгубил покрай множеството промени в собствеността. По стил приличаше на древните градежи на паякородните — изящна и бяла на времето, кулата беше платила висок данък на годините, изгубила беше горната си половина, а долната стърчеше като безмълвен чукан над заобикалящите я дървета. Таки я използваше за наблюдателница. Погледнеше ли на север, виждаше бледото петно на Соларно, разляло се по брега на езерото, а погледнеше ли на юг, към широкия и плитък залив на острова…

Бяха се събрали там — всички летящи машини, които свободните пилоти на Соларно можеха да осигурят, плюс контингентът на пиратите и корсарите от Часме, плюс немалка група наемници, плюс ято ездачи на водни кончета от Принцеп Изгнана. Таки никога не беше виждала толкова много пилоти на едно място и срещаше сериозни затруднения с укротяването им. Те се дърлеха непрекъснато — и как иначе, щом само допреди дни бяха върли съперници, сега принудени от обстоятелствата да действат съвместно. Когато моментът настъпеше, щяха да се бият по своя си начин — всеки сам за себе си. Дано поне не забравеха кой е истинският им враг.

Стискаше в ръката си смачкана бележка, донесена й преди малко от куриер, чиято платноходка вече се отдалечаваше по посока на града. Съобщението гласеше, че Неро е изпълнил задачата си да организира съпротивата в Соларно, но резултатите били задоволителни и нищо повече. Церемонията по встъпване в длъжност на имперския губернатор наближавала. Целият гарнизон щял да е на улиците в очакване на неприятности. Осородните нямало да останат разочаровани.

„Един-единствен удар, който да ги сломи.“ Новините от запада бяха съвсем оскъдни, знаеше се само, че паякородните се сражават някъде при Копринения път, на места, за които Таки беше чувала единствено легенди и които беше зървала за кратко от въздуха.

Сети се за Че. „Дано поне ти не срещаш трудностите, с които си блъскам главата аз.“ Хранеше и друга надежда — че ударът й срещу Империята ще помогне някак на бръмбарородното момиче, както й че неприятностите, забъркани от приятелката й, без значение какъв е характерът им, ще намалят поне малко натиска върху Соларно. Дори Империята нямаше безброй войници и безчетни армии.

Поне на теория беше така.

Погледна малкия джобен часовник, подарък от брат й отпреди много години. Насочи го под ъгъл към слънцето, за да разчете малката сянка. Сянката я уведоми, че е време да се хваща на работа.