Поглед в мрака

Таки забърза по нанадолнището, преди да е размислила. „Дано Неро държи здраво юздите на своята част от операцията, иначе…“ Ето го пак познатото смущение, което се появяваше всеки път, когато се сетеше за Неро. Защото той не беше тук, воден от любов към Соларно или от омраза към Империята, и тя го знаеше отлично. Десет години по-възрастен от нея, плешив и грозноват, и най-вече — неизкушен от авиаторското изкуство. За другото би могла да си затвори очите, но никога не поглеждаше втори път мъж, който не е пилот. Имаше нещо в сърцето и в кръвта й, някаква потребност да бъде с човек, който познава и споделя небето, нейното небе.

„Стар глупак е той.“ Въпреки това се надяваше да не пострада. И без евентуалните несполуки на Неро носеше достатъчно вина на плещите си. „До залез-слънце твърде много хора ще пострадат“ — напомни си.

Свободата, обаче… свобода за Соларно, за Езгнано, а може би, само може би, и за света. „Ще хвърлим своя малък камък с надеждата да предизвикаме свлачище.“

— По машините! — извика тя, наближила залива. Мъже и жени зарязаха играта на карти и лагерните огньове; механици натегнаха за последно винт или гайка, после изпълзяха изпод леталата или изскочиха от търбусите им. Ниамед козирува отсечено, преди да се метне в кабинката на своята „Екзекуторка“. Приводнената „Вечна еднодневка“ на Скобран, едра и тромава, завъртя бавно витлата си.

Голямо водно конче, десетина метра на дължина, се издигна откъм дърветата, понесло брониран ездач на гърба си. Таки се заплесна по великолепната гледка — обикновено виждаше водните кончета от въздуха, а не от земята като сега, и за пръв път гледаше на тях като на съюзници, а не като на врагове. За пръв път и не за дълго. Гигантските водни кончета бяха прекрасни анахронизми, бързи, изящни в полет, величествени и много по-повратливи във въздуха от всяка летяща машина, но какво можеха да направят ездачите им със своите копия и лъкове срещу металния корпус на нейния „Еска Воленти“?

И други насекоми се бяха издигнали във въздуха, кръжаха и прелитаха над залива. Таки видя насекомото на Древане Сае, позна го по големия изумруден флаг, който се развяваше зад седлото му. Току над вълните, в опит да набере височина планираше грозната опушена черупка „Пустота“, прочутият пиратски ортоптер на още по-прочутия си пилот, печално известния пират по прякор Вечерницата.

— Късмет — подхвърли й лаконично Кръвопиеца, робът наемник от Часме, и си продължи по пътя. Таки го видя как се качва в бодливия корпус на новия си страховит фикс „Безименният воин“. Старият му ортоптер „Гибелен огън“ беше пострадал непоправимо при дуел с имперски летала. Зад него Таки зърна червения шал на мухородната Те Френа, която се наместваше в пилотското кресло на източения си хелиоптер „Бягство“. Хрумна й, че някои от тези хора сигурно вижда за последен път, били те приятели, врагове или непознати. Тя ги беше събрала и сега ги пращаше на война.

Призова крилете си и полетя на свой ред към „Еска Воленти“, който се поклащаше във водата недалеч от брега. Включи решително часовниковия механизъм на двигателя му с надеждата, че уютът на привичните действия ще прогони мрачните мисли. Изящният ортоптер се отдели от водата сред ветрила от сребърни пръски, издигна се през слоевете от кръжащи машини и насекоми, после се устреми решително към Соларно, сподирен от останалите.

Империята си беше намерила изкупителна жертва в лицето на местния клон на семейство Демариал, бивши поддръжници на Нефритената партия. След като повечето аристои от семейството избягаха в Порта Мавралис, осородните набързо си присвоиха големия палат на Демариал с първокласната му гледка към Галантения площад и залива. Новият имперски губернатор явно смяташе да се настани там и да си живее в лукс и удобства, идея, която срещаше одобрението на немалко соларнийци.

Днес Галантеният площад беше пълен, гражданите на Соларно се бутаха рамо до рамо, мухородни клечаха по трите великански статуи, които бяха основната му забележителност. Един от непочтителните зяпачи, създание плешиво и с лице на буци, всячески се стараеше да не поглежда през рамо към грейналите води на езерото.

Неро усещаше нервите си обтегнати до скъсване. Чукът щеше да се стовари всеки момент — такъв поне беше планът. Ако въпросният чук изобщо се е вдигнал за удар. Толкова много парченца трябваше да се съберат в едно… а макар да клечеше тук, на високото, яхнал като разглезено дете рамото на гигантския каменен воин, Неро не виждаше нито едно от въпросните парченца. Дори осородният губернатор още не се беше появил. Балконът — дали пък основната причина за конфискацията на палата не се криеше именно в този голям балкон, така подходящ за публични церемонии, — та балконът в момента приютяваше половин дузина войници с тежка пазителска броня и двама мухородни роби писари, но нито един, който да прилича на офицер и още по-малко на имперски полковник и бъдещ губернатор на Соларно.