Поглед в мрака

— В Амфиофоса вече говорят за капитулация — кресна той, втренчил поглед в пропуканата мазилка. — И че ако Теорнис не бил пристигнал с корабите си, нямало да удържим града и срещу векианците. И е вярно, мамка му. Но кой ще ни спаси този път, Ариана? Вече разгърнахме войната максимално. Ние… не, лично аз се погрижих осите да се сражават по всички фронтове — тук, при Сарн, във Федерацията, в Соларно, в Паешките земи… И сега плащаме цената! Към кого да се обърнем за помощ сега, когато стените ни се клатят? Няма към кого!

Външно се бе овладял, но Ариана виждаше, че вътрешно се тресе от нерви.

— Трябва да има начин — прошепна той. — Трябва да има някакъв начин, някъде… Но вече губим въздушната си отбрана. Нашата раса не я бива в летенето, а богомолкородните, водните кончета, летящите ни машини — осородните ги унищожават. Като при Тарк, също като при Тарк. Ако не се предадем, имперците ще опожарят града ни, Ариана. Колегиум е средище на прогреса, символ на петстотин години знание, а те ще го изгорят.

Тя се приближи и го прегърна.

— Ще измислиш нещо.

Стенуолд потръпна.

— Вече нищо не ми хрумва. Главата ми е празна. Към кого да се обърна? Никой не остана. Балкус пратих в Сарн; Тисамон избяга, Тиниса хукна след него. А за Че чух, че е в Тарн! Дори Талрик изчезна, проклет да е! Някой от тях може би знае как да се спасим, но ги няма, няма ги

! Виж ме само, Ариана. Аз съм шеф на агентурна мрежа, който няма агенти! Нещастник съм аз, пълен смешник!

Тя се дръпна крачка назад.

— Стен, трябва да поспиш — настоя отново на своето. — Иначе утре ще си безполезен. — И да имаше необичайна резервираност в тона й, Стенуолд не я долови. Истината бе, че думите му я бяха поразили дълбоко. „Възможно ли е Колегиум наистина да падне?“ Представи си как осородните триумфират по улиците на града, как честват победата си, в чиято подготовка самата тя беше участвала до неотдавна.

Стенуолд напрегна мишци да изправи бюрото, отстъпи назад и плъзна поглед по разпилените документи.

— Не мога да спя — каза умърлушено той. — Имам работа…

Ариана го погледна — дебел и полудял от тревога бръмбаророден, изоставен от всички. Как се стигна дотук? Това ли беше Стенуолд — сбор от своите приятели?

Ариана слезе долу. Чувстваше се зле. И тя като всички колегиумци беше вярвала, че ще спрат Империята тук, при портите на града. Само че Империята не се плашеше от порти. Колегиум беше по-добре подготвен от Тарк за обсада, но и осородните не бяха стояли със скръстени ръце.

Хрумна й, че да остане тук, в Колегиум, едва ли ще е най-разумното решение. Замисли се с какви варианти разполага.

Час по-късно Ариана се качи на горния етаж при Стенуолд. Носеше му голяма чаша билков чай, който той изпи с благодарност и продължи да чете докладите. Броени минути по-късно вече беше заспал.

Генерал Тинан се прозина, протегна се и потисна яда си. Ядосал се беше, когато го събудиха малко след полунощ, но имаше вяра в преценката на своите адютанти и знаеше, че не биха рискували да си навлекат гнева му заради някоя дреболия.

Облече се с помощта на личния си слуга — широка роба и сандали, меч, препасан на кръста.

— Имайте късмет да сте ме вдигнали от леглото за някоя глупост — предупреди ги той. — Кой е отвън?

— Майор Саврат, сър.

Тинан присви очи. Доколкото му беше известно, Саврат се числеше към външната служба на Рекеф. Неканената му поява можеше да означава две неща — или че от Рекеф са решили да му предадат посред нощ някакви свръхсекретни инструкции, или че са получили важна разузнавателна информация, която не може да чака до сутринта. Ако беше второто, Тинан определено държеше да научи вестта без бавене. Беше разпратил съгледвачи на няколко квадратни мили северно от Колегиум да следят за появата на подкрепление от Сарн. Новините от генерал Малкан и Седма армия закъсняваха.

Въведоха Саврат в палатката и генералът го изгледа студено. Не беше изключено майорът да е от вътрешната служба на Рекеф, пратен да държи под око самия него.

— Какво? — попита кратко Тинан. — Имам война да водя.

— Значи вероятно ще съм в състояние да ускоря победата ви — отвърна със самодоволна усмивчица Саврат. — Дошъл е посетител от града.

Тинан смръщи вежди.

— Късно е. Карай направо, ако обичаш.

Саврат излезе от палатката и след малко се върна, повел млада паякородна жена с тъмни прилепнали дрехи.

— Какво става? — попита Тинан, а после се обърна към жената: — Коя си ти и с какво представляваш интерес за мен?

— Ариана от външната служба на Рекеф, генерале. Внедрена в Колегиум.

Тинан помълча, да осмисли казаното, после се обърна към Саврат:

— Не би я довел при мен, ако не си сигурен, че е тази, за която се представя.

— Знае кодовите сигнали, генерали. От старите са, вярно, но жената е била внедрена в града още преди векианската обсада, така че е нормално да знае тях, а не новите.

— Защо идваш чак сега? — обърна се той към Ариана.

— Нямаше как да се измъкна от града, без да ме видят, генерале. Сега, след двата дни сражения, има по-малко войници на крепостните стени.