Поглед в мрака

От известно време Че пищеше, свита на топка, коленете опираха в брадичката. Не чуваше нито Кимене, нито другите минасци, които я питаха какво става и се чудеха дали осородните не са използвали срещу тях някакво тайно оръжие. Чуваше само злостните, пълни с омраза гласове на Даракион, триумфиращи в дълго отлаганото си отмъщение.

Усещаше всичко това чрез Ахеос. Той беше в главата й, а чрез него — и те. Не чуваше Кимене и другите. Притичаха лечители, опитаха се да я изправят, но напразно. Свита на топка, Че пищеше ли, пищеше.

А после спря.

Пуснаха я и тя се надигна без чужда помощ. Изправи се и изтегли без предупреждение меча си.

Устата й провисна, но думи не излязоха, само тихичък стон на дълбоко страдание, защото… Ахеос го нямаше.

— Че… какво?… — Кимене също беше изтеглила меча си, тя, както и всички минасци наоколо. Въздухът около Че беше като гъст, клокочещ мрак.

— Няма го — изрече през стиснати челюсти тя. Тресеше се цялата. Само допреди миг главата й щеше да се пръсне от неканени присъствия, а сега там се бе отворила бездна, празнота, която Че трябваше да нахрани.

— Че… — започна отново Кимене, но в гърлото на бръмбарородното момиче напираше вой, ужасен, пронизителен вой на загуба, мъка и ярост.

Беше обладана. Огънят на Даракион още бушуваше в нея. Светът изведнъж й се стори твърде малък, отесня й. Ахеос го нямаше и заедно с него Че беше изгубила част от себе си, жизнено важна част. Усетила го беше да се откъсва от нея и да пропада в студените ръце на мъртвите богомолки, а това тя не можеше да понесе. С това тя не можеше да живее.

Воят й се източи в писък и преди да са я спрели, Че се прехвърли през барикадата с меч в ръка и хукна право към осородните при вратата на двореца.

Името й нямаше да остане в историята. Историята щеше да запомни Кимене за този щурм — Кимене, която се втурна инстинктивно след нея. Последва я с единственото намерение да спаси другар в беда, да я хване за рамото и да я дръпне овреме назад, но в този момент никой не би могъл да настигне Че, не успя и Кимене.

А след Кимене се втурнаха всички останали. Чисис ревна с цяло гърло, видял как Минаската дева, център и символ на цялата им революция, търчи право към копията на осородните войници. Така минасците се хвърлиха в трескав щурм, а противниците им забиха копията си под ъгъл в земята и протегнаха ръце с отворени длани. Далеч не всички се прицелиха в младата бръмбарородна жена, оглавила атаката, но и тези, които го направиха, бяха предостатъчно да я убият десетина пъти.

А после, преди да са отприщили жилата си, вълната ги застигна. Не вълната на бунтовниците, които едва сега навлизаха в обсега на жилата им, а вълната на страха. Около бръмбарородното момиче, повело така неочаквано вражеския щурм, въздухът внезапно се сгърчи, нагъна се. Сгъсти се в орда от неясни силуети — богомолкородни със сърпове и копия, страховити крилати насекоми със смъртоносни щипки, една устремена, връхлитаща вълна от тръни и шипове, която разораваше земята и летеше към тях. Ехото на Даракион беше стигнало до Мина и дори ехото се оказа достатъчно.

Минасците не вярваха на очите си — без никаква видима за тях причина осородните най-неочаквано биха отбой. Някои избягаха в двореца, други се издигнаха във въздуха. Когато Че и Кимене стигнаха до барикадата при входа, там вече нямаше никой. Миг по-късно минасците нахлуха в двореца и там започна истинската битка.

27.

Димни опашки от повредени летала браздяха небето.

Соларнийците бяха изгубили контрола си върху битката в града. Като се възползваха максимално от по-добрата си подвижност, осородните спускаха летящи отряди в рехавите пролуки между отделните въстанически ядра, удържаха ключови улици и всячески се опитваха да разделят града на малки участъци. Хората на Джемейн, двестатина мъже и жени от Нефритената партия, бяха сред жертвите на тази тактика. Седемдесет или осемдесет вражески войници се бяха окопали в тясна уличка и им блокираха пътя, осородни имаше и по покривите на съседните сгради, клечаха там и ги обстрелваха по фланговете. Времето на Джемейн и хората му изтичаше бързо. Ако още войници се появяха в улицата зад тях, положението щеше да загрубее драматично.

— Трябва да пробием! — заяви Неро.

Джемейн поклати глава и изскърца със зъби. Стискаше извит соларнийски меч в едната си ръка, но бързо губеше самообладание. Нервите му бяха пред скъсване, прецени Неро.

— Хайде бе, човек! — настоя Неро. Джемейн облиза устни. Бойците му крещяха обиди на осородните и размахваха оръжия, но гледаха да стоят извън обсега на жилата им. Някои имаха арбалети, но според последните тенденции в местната оръжейна мода актуални бяха джобните размери, а техният обхват беше нищожен.

„Соларнийците се бият заради едната фукня — помисли си Неро, — а осородните се бият, за да победят. Това няма да свърши добре.“

— Слушай — подхвана отново той и млъкна, осъзнал, че аргументите му са се изчерпали. Джемейн нямаше кураж да нагази в копривата и толкова.