Поглед в мрака

— Сигурно е така — кимна Тинан. Саврат изглеждаше непоносимо доволен от себе си, макар че нямаше никаква лична заслуга за този неочакван пробив. Генералът премести смръщения си поглед от него към паякородната. — Можеш да ми докладваш за отбраната на града, надявам се — подкани я той. Нощта се очертаваше дълга и безсънна. Тинан седна на койката си и разтърка лице.

— Мога, сър.

„Всичко това можеше да изчака до сутринта“ — тази мисъл се пръкна в уморения мозък на генерала. Но ако момичето знаеше някоя важна тайна, добре би било да се възползват от нея още призори. Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова по-дълга му се струваше нощта.

— Саврат, иди свърши нещо, ако обичаш — сопна се той на майора. — Донеси ни малко разредено вино например. — Рекефският офицер излезе намусен и генералът прие това като известна компенсация, задето го бяха измъкнали от леглото по никое време.

— Е, говори — подкани Ариана той. — Кажи ми какво мислят за моето посещение от другата страна на стените.

— Ами — започна тя, — първо, загубите в жива сила са значителни. Бръмбарородните не са войнствена раса поначало и макар в редиците им да има хора от други раси, военният им потенциал не може да се сравнява с този на мравешки град-държава или на имперски гарнизонен център. Когато превземете стените или убедите градския съвет да подпише капитулация, едва ли ще срещнете сериозна съпротива в самия град. Не е изключено колегиумци бързо да свикнат с новата ситуация и да приемат имперското управление мирно и тихо.

— Добре, добре. — Той я изгледа от глава до пети, питайки се как една паякородна се е озовала тук, толкова далеч от родните си земи. — Ако решат да се предадат, аз с радост ще приема капитулацията им. Така де, не виждам смисъл да руша нещо, от което Империята може да се възползва. Разбира се, войниците ще поискат съответната кръвнина за другарите, които са загубили, но след това…

Саврат се върна с напитките, все така намусен. Ариана прие с готовност чашата си, Тинан отпи замислено от своята. Саврат се възползва от възможността да застане току до момичето, със собственически вид. Несъмнено се надяваше в досието му да бъде вписана похвала.

— Под чие ръководство работеше в Колегиум? — попита Тинан. Беше си спомнил нещо. Нямаше ли някакъв осороден офицер, работил в Колегиум и после обвинен в измяна? Как му беше името…

— На лейтенант Граф, сър — отвърна звънко Ариана и Тинан се успокои. Името на онзи офицер още му убягваше, но не беше това.

Той се прозина широко и разкърши рамене в опит да прогони последните остатъци от полепналия по очите му сън.

— Е, кажи ми какви цепнатини в отбраната на Колегиум можем да използваме, Ариана. Къде да пъхнем лоста — продължи той. — Колкото по-бързо приключим с тази обсада, толкова по-добре. — Надигна чашата си и отпи жадно.

Още преглъщаше виното, когато нещо остро и студено го бодна отстрани в шията. Съобразил какво става, генералът застина и не помръдна повече, докато жената не взе чашата от ръката му.

Майор Саврат лежеше мъртъв на пода. Паякородната му беше срязала гърлото бързо и ефикасно. Сега същото острие, мокро от кръвта на майора, беше опряно в неговата шия. Тинан я погледна в очите. Очакваше да види там смъртната си присъда.

Вместо това видя в очите й див страх — момичето беше изпаднало в паника. В известен смисъл това го изплаши повече, отколкото би го изплашил спокойният поглед на хладнокръвен убиец. Ако един платен убиец се бавеше с изпълнението на поръчката си, значи още имаше надежда, но това паникьосано момиче можеше да го наръга всеки миг, пришпорено от страха си.

Генералът започна да вдига много бавно ръце, но девойката го резна с ножа си и той усети как струйка кръв се стича по врата му.

— Дръж си дланите далеч от мен — заекна тя. — Имала съм си работа с оси, генерале.

Ножът й беше много остър. Топлата струйка кръв от малката рана на врата беше стигнала до ключицата му и се събираше там.

— И сега какво? — попита той, бавно и предпазливо.

— Аз наистина съм от Рекеф — избълва тя. — Бях, по-точно. После ги зарязах. Предадох ги.

— Това обяснява някои неща — каза Тинан, уж дружески, но не успя да го докара. — Майор Саврат си получи заслуженото заради лошата си преценка.

— Е, не вярвам майор Талрик да е написал доклад за мен. По онова време си имаше други грижи, а малко по-късно стана жертва на собствените си началници — обясни Ариана. Тинан виждаше паниката в очите й, виждаше отглас от въпроса, който кънтеше в главата й: „Какво да правя сега?“ — Да ти кажа ли защо не те убих веднага?

— Хрумна ми този въпрос, признавам — отвърна генералът. — А и трябваше да съм по-предпазлив. Тази тактика е характерна за паякородните, да се прицелят във военачалника, да обезглавят вражеската армия.

— Използваме я, защото върши работа — изтъкна тя. Вече от доста време стояха почти неподвижни, а това не можеше да продължава вечно. Най-малкото движение щеше да отнеме предимството на паякородната и тогава Тинан щеше да я убие с жилото си.