Поглед в мрака

Другаде в небето над Соларно „Безименният воин“ на Кръвопиеца танцуваше с три имперски ортоптера. Полуродният роб, най-добрият пилот на Часме, имаше стрела в крака си, която го приковаваше като с пирон към корпуса на задъхващото се летало. Той не й обръщаше внимание. И без това не владееше Изкуството на полета, така че загинеше ли машината му, и той щеше да загине заедно с нея. Четирите му пронизвача се въртяха около общата си ос и засипваха с дъжд от стрели вражеските летала. Единият имперски ортоптер пропадна с разкъсани криле и надупчен корпус. Ала и силите на Кръвопиеца бяха на изчерпване — и неговите, и на машината му. Щеше да умре над вражеския Соларно, неоплакан и невидян от никого, освен от осородния, който щеше да го свали… не още обаче. Имаше още малко работа да свърши преди края.

Аксрад водеше леталото си право напред и Таки разбра, че е решил да доведе двубоя им до край, по един или друг начин. „Еска“ трептеше тревожно в ръцете й — бедният „Еска“, платил преголям данък на днешното сражение.

Таки натисна спусъка едновременно с Аксрад, видя как се отварят бразди в корпуса на неговия ортоптер, после пронизвачите й засякоха, а стрелите от противника й се забиха в колесника на „Еска“.

„О!“

Би трябвало да се гмурне странично, но направеше ли го, Аксрад щеше да се залепи зад нея и да й види сметката. Стрела профуча през счупения прозорец право към обшивката на двигателя.

Таки започна да брои. Три стрели я подминаха, четвъртата се заби в меката плът над лакътя й. Тя изкрещя.

Дръпна освобождаващия лост, капакът на кабинката се отдели и пропадна надолу, тя се оттласна въпреки болката и призова крилете си.

Аксрад издигна носа на леталото си в последния възможен момент — закъсня, защото в желанието си да я свали така и не разбра, че вече го е направил.

Таки едва не попадна между двете машини. Спасиха я бързите мухородни рефлекси, задействали се миг преди празният очукан „Еска Воленти“ да се вреже в леталото на Аксрад. Крилете на двата ортоптера се скършиха, носът на „Еска“ се заби в корема на имперската машина.

Таки не видя дали осородният е успял да излети, преди двата умиращи ортоптера да пропаднат в лудешка спирала към земята.

Имаше само малка кама у себе си, а балонът на „Звездно гнездо“, който закриваше небето над нея, беше огромен и здрав… но нямаше значение, защото някой друг разполагаше с далеч по-ефикасно оръжие от нейното.

По всичко личеше, че Вечерницата, старият пират, и преди си е имал вземане-даване с въздушни кораби. Колко ли дирижабли беше нападал в небето, принуждавайки ги да се спуснат към водите на Езгнано, право в капана, устроен там от неговите бандити? „Пустота“ се спусна ниско над изпънатото платно на балона, черна, зловеща на вид машина, бронирана и четвъртита, с естествената грация на летящ бръмбар. От корема й стърчаха две завити остриета, дълги колкото човешки ръст. Нищо изящно нямаше в атаката. Пиратът хвърли леталото си срещу балона на „Звездно гнездо“ и го разпра по цялата му дължина, отваряйки два успоредни прореза в платното, дълги по двайсет метра и повече.

В първия миг Таки се уплаши, че дори това ще се окаже недостатъчно, ала скоро разликата си пролича, лекият газ започна да излиза от нарушената обвивка, исполинският балон се килна, провисна и гордостта на имперския въздушен корпус пропадна към града, който бе пратен да завладее.

Не искаше да си ляга. Вместо това седна на писалището си, отрупано с доклади и карти, с надежда да придобие поне бегла представа за последното развитие на нещата.

— Трябва да поспиш, разбери — настоя Ариана. Стоеше на прага на кабинета му, увита в една от неговите роби, която й беше възширока. — Стенуолд, утре пак ще те извикат на стените.

— И аз ще отида — отвърна той. Ръцете му трепереха, забеляза Ариана. — Виж само колко неща ми дадоха. Хартията е проклятието на този град! Водим война, а всички се чувстват длъжни да я опишат на хартия и да ми връчат писанията си за четене!

— Ами, не ги чети — посъветва го тя. — Едва ли ще научиш нещо, което не знаеш така или иначе.

— Да, но може и да има нещичко — каза той. — Как да ида утре на стената, като знам, че може да съм пропуснал онази важна подробност, която да наклони везните, онзи недостатък, пролука… — Той стисна юмруци.

Тя се приближи и сложи ръце на раменете му.

— Стенуолд, моля те. Ела да си легнеш.

Цялото му тяло се тресеше.

— Какво ще правя? — изохка с изтънял гласец той.

— Стен… Победихме векианците, нали?

— Империята не е като векианците. Генералът ми го каза в прав текст, но тогава аз не обърнах внимание. Векианците не ни удариха толкова бързо и толкова силно. Векианците нямаха хиляди войници, които да се издигнат във въздуха и да прескочат стените ни. Вече изгубих… — Гласът му секна. — Вече изгубих една трета от хората си, а се сражаваме едва от два дни. Не можем да ги удържим.

— Но…

Той скочи изведнъж с вик на гняв и безсилие, събори стола си, преобърна цялото бюро, карти и документи се разпиляха по пода. Лицето му беше разкривено до неузнаваемост. Ариана се дръпна уплашено и той заби юмрук в стената.