— Напротив, не върши работа. Водните кончета разбраха това на свой гръб още преди години. Имперската армия има командна верига. Ако убиеш мен, командването ще се поеме от моите полковници, които са способни офицери, те пък разполагат с опитни майори. Ако искаш вярвай, но смъртта на генерала не е достатъчна да внесе хаос в една добре управлявана армия.
Ножът потрепна отново и отвори втора раничка до първата, не съзнателно, а от нерви.
Тинан изсъска неволно. „Ще успея ли да сграбча ножа, преди да го е забила в шията ми? Колко бързи са рефлексите й?“
— Това, твоето, е необичайна проява на безразсъдна храброст — каза той. „Мога ли да се надявам, че слуга или някой от подчинените на Саврат ще влезе в палатката? И да влезе някой, ще е твърде изненадан, за да действа веднага, а ако момичето запази самообладание, може да ме убие на секундата.“
— Стенуолд не би искал да те убивам — отбеляза замислено тя.
— Бръмбарородният генерал.
— Стенуолд Трудан — поправи го Ариана. — Той е дебел, плешив и тромав старец. И е мой.
Третата резка на шията му се появи в резултат на собствената му неовладяна реакция. Ставаше нетърпелив, осородният му темперамент надигаше глава, а ситуацията беше такава, че всяко прибързано действие можеше да го убие.
— Е, какво следва? — попита отново Тинан.
„Тя не знае.“
Но момичето вече казваше:
— Исках… надявах се да поговоря с теб, да те убедя, че…
Той понечи да я прекъсне и в същия миг един лейтенант мушна глава в палатката и отвори уста да каже нещо.
Тинан се изви рязко и Ариана заби ножа в гърлото му.
28.
„Не мога да чакам повече.“
Престоят й в имперската столица се беше проточил и повече не можеше да се залъгва, че магически глас ще й прошепне решението на ушенце. Удостоила бе с благоволението си петима-шестима похотливи осородни мъже на влиятелни постове, всеки от които я смяташе за робиня, курва или рекефски агент, според това коя роля би й спечелила най-лесно доверието му. Стенуолд много би се зарадвал на информацията, която Тиниса беше събрала — някои от най-строго пазените тайни на Империята вече не бяха такива.
Всичко това, уви, се оказа недостатъчно за нейните цели, защото, тъкмо когато смяташе, че е отбелязала напредък, Тиниса се натъкна на неочаквано препятствие. Благоденствието на Империята зависеше от труда на робите, този най-важен ресурс, осигуряван от агресивната й завоевателна политика. Робите бяха основната работна ръка навсякъде в Империята. С едно-единствено изключение — императорския дворец в Капитас, където държаха Тисамон.
Там Тиниса не можеше да влезе. Никой от осородните, чиито глави беше завъртяла, не можеше да я вкара в двореца, защото малцината роби от други раси, които работеха там, дължаха привилегированото си положение на специфичен талант или извънредни обстоятелства. В сърцето на Империята не се допускаха други чужденци, освен като членове на официални делегации. Затова, освен ако не се пишеше доброволец за боевете на арената, което автоматично означаваше да замени свободата си срещу робски окови, Тиниса нямаше никакъв шанс да влезе легално в императорския дворец.
Беше обмислила ситуацията от всички страни и беше стигнала до заключението, че няма друг избор, освен да приеме, че Тисамон иска да бъде освободен. Следователно, щом иска да бъде свободен, а още не е, значи режимът в килиите на гладиаторите е толкова строг, че Тисамон не е в състояние да избяга. А щом той не може да избяга, значи, ако Тиниса се набута между шамарите, и тя като него ще се превърне в затворник до живот.
Значи трябваше да разчита на старомодните методи — на уменията си, наследени по майчина и бащина линия.
Тази нощ Тиниса планираше да щурмува императорския дворец и да измъкне баща си.
Дори придвижването до гигантския зикурат по тъмните улици на града беше истинско предизвикателство, защото в Капитас се спазваше строг ред и след залез-слънце единствено осородните имаха право да излизат навън. На всичкото отгоре улиците бяха добре осветени, газени лампи имаше на всеки ъгъл, така че погледне ли императорът през прозорците си, да се види като сърцето на едно почти геометрично в своята прецизна подредба съзвездие.
Тиниса се промъкваше в сенките към двореца, мъничък ловец, който дебне невидим своята монументална плячка. Нощните патрули и стражари, с фенерите и пиките си, не я видяха. Тиниса черпеше щедро от вроденото си Изкуство и скоро стигна до стените на двореца.
Тук имаше твърде много светлина, но време за колебание нямаше. През парадния вход не можеше да влезе, но осородните строяха обществените си сгради на пирамидални катове, всеки по-тесен от предхождащия го. Накъде там, по горните етажи, все трябваше да има неохраняван вход. Така де, надеждата умира последна.
„Какво би направил Тисамон на мое място?“ Отговорът беше ясен. Щеше да продължи напред, без да губи време в излишни теории. Щеше да