Поглед в мрака

Разясни им новата задача възможно най-сбито. Не че имаше много за обясняване. „Трябва да унищожим бойните им машини“ — гласеше накратко заповедта. После ги остави да говорят един през друг, с прекъсвания и надвикване, да подхвърлят идеи в зачатък, някои от които намериха привърженици, други бяха отхвърлени веднага. Така работеше той — оставяше идеите им да бълбукат и заврят в котлето, докато най-добрите изплуват на повърхността. И сега отдели най-ценното — диверсия, подкрепления в резерв, изненадващ удар, въздушна атака.

— Генералът им ще очаква да направим нещо такова — предупреди ги Чефре. — Не е глупак.

— Ще го очаква, защото именно това е печелившата стратегия за нас — отвърна Салма. — Стратегия, която ние ще приведем в действие.

11.

„Вече съм стар за тези неща.“

Старият скорпионороден, познат като Хокиак, спря за миг, облегнат на бастуна си. Другата му ръка, онази с отчупената щипка на палеца, се поколеба върху дръжката на вратата към задната стаичка. Можеше просто да обърне гръб и да си тръгне. Не ставаше въпрос за печалба. Беше в играта от адски много време, печелил беше от кого ли не, но нямаше да се намери и един, който да го обвини, че се бърка в политиката.

Напоследък бизнесът не вървеше добре. Осородните отлично знаеха, че градът ври под повърхността, нищо че Кимене и бойците от нейната съпротива засега успешно избягваха арестите. Новият губернатор управляваше с желязна ръка. За разлика от стария Ултер, който им залагаше капани с примамки, новият действаше като човек, изпаднал в паника, и вместо да внуши страхопочитание към властта, си създаваше врагове дори там, където можеше да си създаде приятели.

Новият губернатор беше полковник Латвок, за когото Хокиак със сигурност знаеше, че е офицер от вътрешната служба на Рекеф. Латвок не хранеше никакъв личен интерес към Мина и това личеше във всяко негово действие. Не даваше аудиенции, не се съвещаваше с търговците от Консорциума, беше се окопал в двореца си като човек, който се готви за обсада. Нищо чудно Кимене и хората й да му спретнат такава рано или късно.

През последната десетница стана много трудно да се върти бизнес в града, дори за Хокиак. Целият гарнизон се беше изсипал на улиците и раздаваше безогледно правосъдие с цел да вземе страха на минасци и да ги подтикне към послушание. Хокиак знаеше за десетина таверни, затворени от властите по обвинение, че приютяват членове на съпротивата, знаеше също, че част от тях наистина са явки, а други нямат нищо общо с тази история. Хора, които никога не са имали вземане-даване със съпротивата, бяха измъкнати от леглата им и хвърлени в стаите за разпит, където под заплахата от изтезания признаваха всякакви небивалици и така компрометираха ценната информация, изтръгната от малкото истински заловени революционери.

Едновременно с това гарнизонът се тресеше от вътрешни чистки. Освен че тормозеше града, Латвок беше вдигнал мерника и на собствените си офицери. Неколцина вече бяха изчезнали. Като цяло новият губернатор действаше или като човек, който е сляпо отдаден на някакъв идеал, или като човек, тласкан от панически страх.

Да, бизнесът беше станал труден, но пък печалбите удряха тавана. Съпротивата беше по-силна отвсякога и Хокиак охотно им продаваше всичко, от което имаха нужда, стига да плащаха високата цена за услугите му. Едновременно с това беше извел от града няколко осородни офицери, на други беше осигурил фалшиви документи, с чиято помощ да избягат от несекващите чистки. Разбира се, трябваше много да внимава клиентите му да не се засекат. Напоследък избягваше да продава информация, защото всички замесени в противоборството бяха способни да му отмъстят жестоко, ако сметнеха, че ги е предал.

Което върна мислите му обратно към новопристигналите, които чакаха в задната стаичка на дюкяна му и искаха да говорят с него.

„Човек трябва да държи счетоводните си книги в идеален ред.“ Давал си бе сметка, разбира се, че рано или късно ще дойде денят, когато ще поискат от него да вземе страна. Самата Кимене вече няколко пъти му беше подхвърляла намеци в този смисъл — смятала го за истински гражданин на Мина и прочие. И осородните скоро щяха да съобразят, че човек с разностранна дейност като неговата със сигурност знае повече, отколкото е склонен да сподели. Този ден несъмнено щеше да дойде.

И ето че беше дошъл.

— Ами ако не ща да участвам в играта? — каза той и почеса с щипка сбръчканата и провиснала кожа под брадичката си. — Не е речено, че трябва да вляза.

— Не влизай тогава — сви рамене бизнес партньорът му, стар и рошав паякороден на име Грилис, слаб като скелет и с дълга сива коса. — Нека търкат столовете.

Уместен израз, помисли си Хокиак. Въпросът бе дали посетителите ще търкат столовете при него или пейката в някой имперски зандан, а второто бе твърде вероятно предвид истинската им роля в голямата игра — роля, за която той се беше досетил, но тепърва предстоеше да установи със сигурност. И точно в това беше проблемът.

— Няма излизане от тази каша, нямаме печеливш ход, накъдето и да завием — оплака се той.