Поглед в мрака

— От екипажа. Охрана — обясни Пътешир.

— Извинете, сержант — намеси се Тиниса. — Питах се дали…

— Дали какво? — Той я изгледа от глава до пети, но видяното не предизвика очакваната усмивка. Имаше ъгловато лице с широка челюст, което едва ли беше свикнало да дава израз на чувствата му.

— Дали е хубаво да се работи за Империята?

Сержантът премести поглед от нея към Пътешир.

— Омръзнала ти е компанията на този тип, а? Нищо чудно.

— Писна ми да работя за клоуни — потвърди тя. — А вие, имперците, винаги сте на печелившата страна. — Не обърна внимание на пискливите възражения на Пътешир. — Има ли с кого да поговоря в базата ви? Или не приемате външни хора?

Този път осородният се усмихна, макар и едва-едва.

— За помощната войска чувала ли си? Там има всякакви и от всички раси. — Лицето му все така си оставаше непроницаемо, но Тиниса се досети накъде текат мислите му — че във войната с Равнините един местен шпионин би бил от полза. „Нека си мисли, лошо няма“ — каза си. — Мога да те заведа в лагера в Аста — продължи той. — Ако там решат, че има полза от теб, все ще намеря към кого да те прикрепя.

— Това би било напълно приемливо за мен — отвърна Тиниса.

Не се сбогува със скандализирания Пътешир, само проследи с поглед кораба му, който се издигна в небето и пое към Хелерон. Хелерон, накъдето уж пътуваше и самата тя… така че защо не беше на кораба? Заради някакъв си глас в главата й, който й каза да върви с осородния.

Зачуди се дали и Фелисе Миен чува гласове в главата си, или нейната лудост е от друг вид.

Така или иначе, поне на първо време пътят й беше определен. Имперският патрул пое на североизток със спокойното темпо на кроткия товарен паяк, а фиксът току правеше кръгчета в небето над тях. Не помнеше много от Аста — среднощно разузнаване с Тисамон в търсене на Че. Сега беше съвсем сама, можеше да разчита само на бързия си ум и на три думи, изречени от глас, който не познаваше.

Отпусна им два дни, преди да зачекне темата. Дотогава осородните бяха посвикнали с нея. Не я включваха в разговорите си, разбира се, а и приказките им бяха все за хора и неща, непознати за нея. Но пък беше доказала, че може да върви наравно с тях, без да се оплаква, и това й беше спечелило нещо като уважение.

— Сержанте — подхвана тя на третия ден, — сигурно не виждате много богомолкородни толкова далеч на изток?

Мъжът я погледна изпод вежди и Тиниса изтръпна, защото колкото и безизразни да бяха чертите му, нещо определено се раздвижи под повърхността на грубоватото му лице. А каквито и гласове да говореха в главата й, Тиниса нямаше никакво намерение да се хвърля слепешката в пропастта.

— Странен въпрос задаваш — отбеляза той.

— Има един човек — обясни тя. — От известно време следя с интерес проявите му. Питам от любопитство, знаеш.

— Знам, че паякородните и богомолкородните не се погаждат — каза той. — Странно е, но в Аста наистина има един, който отговаря на твоето описание.

В Аста ли? Че какво прави Тисамон в Аста? Е, можеше и да е друг богомолкороден воин. Нямаше никаква гаранция, че е точно Тисамон. Никаква гаранция освен гласа…

— Може да го видя, докато съм там.

— Смятам, че ще ти хареса — подхвърли сержантът, без да изпада в подробности.

Аста беше по-голяма, отколкото я помнеше Тиниса, поне два пъти по-голяма. Паянтовите казарми и складове се бяха умножили, разширил се беше и палатковият лагер по периферията. Групата им пристигна по обяд и първото впечатление на Тиниса беше за неспирно движение, най-вече сред осородните обитатели на градчето. Войници пристигаха постоянно по вода и по въздух, разопаковаха багажа си, разпъваха палатки или ги събираха, опаковаха си нещата и потегляха на север, запад или юг. Имаше изобилие от летящи машини, автовозила, товарни животни. Освен редовна армия, имаше и десетки отделения на помощната войска от различни раси. Цели армии бяха в движение.

Техният патрул не спря да позяпа тарапаната, така че Тиниса се озова насред организирания хаос на имперската армия като камъче, хвърлено в бурни води. Вървеше със спътниците си сред забързана тълпа от осородни и роби и скоро й се зави свят, почувства се нищожна в сравнение с гигантския мащаб на Империята, от която Аста беше само военно предмостие, малка капка в океана.

Сержантът се обърна към нея.

— Стой тук, докато ида да докладвам. Ще се върна бързо, аз или някой друг. — Изгледа я пресметливо и преценяващо, сякаш още не можеше да определи с точност каква би била ползата от нея.