Поглед в мрака

С тези думи той продължи нататък през множеството, хората му също се пръснаха в търсене на храна, алкохол, игра на зарове или курви. По липса на други възможности Тиниса остана да чака. След като й писна да я бутат и ръгат, си хареса едно голямо автовозило наблизо, покатери се по метала и огладената дървесина с помощта на Изкуството си и седна на покрива му, поуспокоена от илюзията, че не е част от имперския зверилник, макар че дори сега над главата й постоянно бръмчаха войници, при това толкова ниско, че можеше да протегне ръка и да ги пипне. Въздухът гъмжеше от осоиди, мухородни и хора от други раси, всички с дрехи в цветовете на Империята.

Мина повече от час, преди някой да я потърси, а накрая дойде не сержантът, а теснолик осороден на средна възраст с майорски нашивки. Мъжът кацна на автовозилото и я изгледа отвисоко. Напомни й за първия осороден, с когото беше говорила и когото беше преметнала — капитан Халрад на борда на „Небесен“, загинал малко по-късно от ръката на Тото.

— Искаш да бъдеш полезна, значи? — попита с равен глас той. — Каква си? Паякородна шпионка?

Тя отвърна с широка усмивка.

— Щях ли да си призная, ако бях? А и откога Империята е във война с Паешките земи?

— Още не е, но очаквам вести в този смисъл — каза той, като я оглеждаше със съмнение. — Е, каква си ти?

— Наемник — отвърна Тиниса.

— Честен наемник, значи?

— Достатъчно честен — кимна тя и се облегна назад. — Е, майоре, сещате ли се за нещо, с което да ви бъда полезна?

— Не ми разигравай номерца — сопна й се той, но Тиниса съзря в очите му пламъче на поласкана суетност. — Мога да те арестувам на мига.

— Да, но какво ще спечелите с това?

— Ти ми кажи. И започни с името си, ако обичаш.

— Атриса — изтърси тя, без да се замисля. Но пък майка й едва ли би възразила. Не че имаше начин да й поиска позволение, разбира се. — От сержанта ви разбрах, че имате богомолкороден тук.

— И аз пък разбрах, че търсиш човек от тази раса. За отмъщение ли става въпрос?

Тя прецени внимателно тона му.

— Не е нещо, което да не търпи отлагане. Но той е опасен човек и предпочитам да го държа под око.

— Или пък ти е вдигнал мерника? — контрира майорът и се усмихна. — Бас държа, че нямате високо мнение за нас, осородните. Вие, паяците, гледате отвисоко на всички. Кога обаче сте хващали за последен път жива богомолка в паяжините си?

— Държите го като затворник? — тревогата й бликна, макар тя да си повтаряше упорито, че богомолкородният в Аста може и да не е Тисамон. За щастие, майорът видя единствено изненада в реакцията й.

— Нещо повече. Играе ни по свирката и за наслада на тълпата.

Тиниса впрегна цялото си умение. Надяваше се, че изглежда подобаващо впечатлена.

— О, това определено бих искала да го видя. — „Възможно ли е да е толкова лесно? — помисли си тя, а после: — Не може да е той, абсурд.“

Гледаше го с широко отворени очи, беше млада и красива, а майорът очевидно обичаше да се перчи. Скочи от машината, като изпърха с криле да омекоти кацането, и й подаде ръка.

— Ела и виж с очите си на какво е способна Империята — подкани майорът. Тиниса скочи след него, макар в сърцето си да знаеше, че не може да е той, че сигурно става въпрос за друг богомолкороден, когото имперците са подчинили на волята си.

Майорът я поведе през градчето и по пътя крещеше на всеки войник, изпречил се пред погледа му, което й разкри за характера му повече от целия им разговор досега. Лъкатушеха между палатки, хора и машини, минаваха край постройки, чието временно естество вече плащаше данък на времето и стихиите, докато не стигнаха до една арена.

И тя беше импровизирана като всичко останало — скован от дъски парапет около кръг с диаметър не повече от десетина метра. Осородни стояха покрай парапета или кръжаха отгоре. Офицерите се ползваха с привилегията да наблюдават арената отвисоко, седнали на паянтова трибуна, скована от натрупани едни върху други сандъци и кутии. Имаше доста войници с характерните затворени шлемове на роботърговския корпус, забеляза Тиниса.

Майорът я поведе право към трибуната.

— Там, откъдето ти идваш, сигурно изобщо си нямате такива развлечения — опита да се изфука той.

„В Колегиум? Не.“ Но на глас каза:

— Сериозно ли мислите, че в Паешките земи нямаме вкус към спорта като забавление? В интерес на истината, аз съм истински запалянко. Да заложим, искате ли?

Предложението извика широка усмивка на лицето му, точно както Тиниса се беше надявала.

— Истински запалянко, казваш? Добре. Не знам каква полза би имала Империята от теб и сигурно изобщо нямаше да се занимавам с толкова незначителен въпрос, ако сержантът не беше споменал, че търсиш нашия богомолкороден. Не искам никой да бара моя човек.