Поглед в мрака

— Вашия човек? — попита тя, след като майорът изгони един младши офицер, за да й направи място. Тиниса седна до него, като прикри неприятното чувство от прекомерната близост, и сведе поглед към арената. Двама гологърди бръмбарородни с мечове се биеха с осороден копиеносец. От пръв поглед личеше, че бръмбарородните не са бойци — препъваха се като гламави из арената и размахваха трескаво мечове. Тиниса със закъснение забеляза, че са вързани с верига един за друг, китка към китка.

Осородният си поигра с тях, нападаше и отстъпваше, издигаше се във въздуха, а накрая заби копието си в гърдите на единия противник, заряза оръжието си в трупа му и взе меча му. Другият мъж се опита да отстъпи, като влачеше трупа на другаря си, докато осородният го обикаляше с бавни стъпки, за да угоди на тълпата. Тиниса изнесе цяло представление, викаше и дюдюкаше, пригласяйки на майора. А когато и вторият бръмбаророден беше елиминиран, си помисли: „Това ли е представата им за победа? Толкова лесна и предизвестена? Жалка работа.“

Майорът попита нещо, което Тиниса не чу заради врявата наоколо. Един от роботърговците край парапета извика в отговор и майорът я уведоми доволно:

— Имаш късмет. Той е следващият.

Тиниса се стегна вътрешно, макар че едва ли би съумяла да скрие реакцията си, ако наистина се окажеше той.

Публиката се беше смълчала, почтително някак. Въведоха новия участник, Тиниса мерна светла коса, а после изтръпна окончателно. Не носеше подплатения си жакет, а беше гол до кръста като бръмбарородните преди малко, кожата му бе нашарена от белези и стари изгаряния като инвентарен списък на бойните му подвизи. Ръкавицата със сърпа беше на ръката му — Тисамон войнът, оръжемайсторът.

— Той е, нали? — попита майорът. Тиниса не беше в състояние да го отрече.

— Не е за вярване, че сте го хванали — чу се да казва. — Той е като природно бедствие.

— Няма непостижими неща за Империята, когато си науми нещо — похвали се майорът.

Откъм другия край на арената се чу дрънчене и стържещи звуци. Там имаше нещо като кошара с голяма врата на вериги, която неколцина мъже издигнаха от безопасно разстояние с помощта на макари. От кошарата излезе пустинен скорпион, вдигнал заплашително опашка и щипки. Тисамон наблюдаваше безучастно гигантското насекомо, по-дълго, отколкото той беше висок. Скорпионът се завъртя бавно, сякаш проучваше обстановката, понечи да се покатери по стената на кошарата, но роботърговците го мушкаха безмилостно с копия, крещяха по него и го вбесяваха все повече.

После създанието видя Тисамон, а може би го надуши, но така или иначе забеляза присъствието му. Щипците се разтвориха по-широко, чу се пронизителен съсък. Тисамон направи бавно крачка назад и също толкова бавно зае отбранителна стойка. Войниците под трибуната взеха да си шепнат възбудено, и от малкото, което чу, Тиниса разбра, че баща й многократно се е дуелирал за тяхна угода.

— Пристигаш точно навреме, между другото — каза майорът, без да сваля очи от гигантския скорпион. — След няколко дни богомолкородният ни напуска, стига да оцелее дотогава.

— Къде отива? — попита тя.

— О, той е ценна стока — отвърна майорът. — Прекалено е добър за провинциите. Ако ще го разкъсват на парчета, нека е пред по-достойна публика.

Скорпионът се хвърли напред и удари, но Тисамон вече не беше там, а когато животното се обърна отново към него, стана ясно, че една от щипките му липсва. Отстъпи назад, докато опашката му не опря в парапета на арената, после нападна отново. При втория сблъсък Тисамон отряза жилото му, но и този път не го уби.

„Също като при предишната битка, силният си играе със слабия — помисли си Тиниса. — Как е допуснал да стане част от това?“

Миг по-късно Тисамон нападна на свой ред, отсече наполовина втората щипка на скорпиона, метна се към обезоръженото създание и заби сърпа си в очите му, не веднъж, а три пъти, докато раненото насекомо не се сгърчи в предсмъртна конвулсия.

Публиката избухна в диви овации. Тисамон не реагира, не ги погледна, не се поклони, само се взираше в мъртвия звяр сякаш би предпочел да е на негово място.

— Ценна стока е той — повтори майорът, — така че нараниш ли го, и теб ще направим робиня, без значение колко полезна би била иначе. А и той вече не е опасен за теб. Сама виждаш. Вече е наш.

Тя събра сили и се усмихна — най-трудната й преструвка досега.

— Виждам, че е получил по-жестоко наказание и от най-смелите ми мечти — изрече със свито сърце.

Смяташе, че майорът ще я вземе един вид под крилото си. Вместо това и без изобщо да я потърси, на следващата нощ той изчезна с все безценния си дуелист. „Страх го е било, че искам да убия Тисамон.“ Явно беше доловил нещо от силните й емоции, разчел ги бе неправилно и бе решил да не рискува живота на ценния си актив.