Поглед в мрака

Най-важното бе, че Отран заминаваше за Капитас. А именно в Капитас бяха отвели Тисамон, където публиката беше „най-достойната“, а търсенето на роби бойци значително надвишаваше предлагането. Този вид забавления имаха важно място в културната традиция на осородните, което обясняваше защо Тисамон е толкова ценен за тях. Богомолкородният, изглежда, охотно подклаждаше тази тяхна оценка, акт, който за Тиниса беше необясним. Оставаше й да се надява, че баща й има някакъв план, само че мъжът, когото беше видяла с окървавено острие на импровизираната астианска арена, не приличаше на човек с план. Напомняше по-скоро на безмозъчна машина, готова да съсече всичко, което изкарат насреща й. В онова си състояние Тисамон би убил и нея, ако я изправеха на арената, в това Тиниса не се съмняваше ни най-малко.

Автовозилото на Отран потегли на изток и Тиниса тръгна заедно с него. Пазителите от охраната на бирника я гледаха с подозрение и не я оставяха и за миг сама с парите от данъци, макар че нямаха нищо против да я оставят насаме с Отран.

А през цялото време Тиниса репетираше наум думите, с които да вразуми онзи леден убиец от арената и да открие в него баща си. Богомолска гордост! Нея Тиниса не беше наследила и не я разбираше.

Нощем, когато не беше с Отран, тя изваждаше брошката на Тисамон — пронизания от меч кръг — и търсеше в нея обяснение за странното му поведение.

12.

Тя се подвизаваше под името Уен, а той наричаше себе си Джемейн; и двамата бяха соларнийци от Нефритената партия. Минали бяха в нелегалност, криеха се, но не толкова добре, че Неро да не им хване следите. Джемейн се имаше за голям дуелист и за човек на действието, стига хората, които водеше в битка, да бяха от Сатенената партия. Нефритената беше пострадала много под управлението на осородните, особено след като неколцина нейни членове се бяха събрали в Порта Мавралис и се бяха обявили за Дворна в изгнание. Десетина от водачите им бяха задържани, а когато осородните арестуваха някого, той рядко виждаше бял свят. Из града упорито се говореше, че политическите затворници били изпращани на север, оттатък Тоек, и продавани в робство.

Уен, от друга страна, си падаше по дългосрочните стратегии. Отначало Неро се беше притеснил, че може всички да измрат от старост, преди „дългосрочните“ й планове да узреят за действие. После разбра, че Уен преиграва с предпазливостта си просто за да сдържа нетърпението на Джемейн, и след като разбра това, сметна, че двамата с нея ще се спогодят. Уен беше ниска за соларнийка и по-тъмна от съгражданите си, всъщност доста приличаше на бръмбарородна от Равнините. Когато Неро й обясни, че извън границите на Соларно е създадена организация за неговото освобождение и че тя трябва да се заеме с набирането на хора и оръжие, Уен каза, че ще се справи, и изглеждаше убедена в думите си.

Срещата им се беше състояла в една особено долнопробна кръчма, сбутана в уличките край соларнийското пристанище, в онази му част, която имаше лоша слава. След като Уен и Джемейн си тръгнаха, Неро остана да седи пред недопитата чаша стипчиво вино, потънал в размисли за следващия си ход. Вече се беше свързал с бившата работодателка на Таки, Джениса, и с неколцина други от Сатенената партия, която уж беше превила коляно пред осородните и техните съюзници от Кристалната и така се беше спасила донякъде от преследване. Осигурил си беше съдействието и на нефритените в лицето на Уен и Джемейн, но в списъка на Таки имаше още имена — дуелистки кръгове, търговски гилдии и още пет-шест неофициални малки съдружия, които можеха да бъдат от полза.

Някой се изкашля да си прочисти гърлото и Неро подскочи стреснато, а след миг вече бе стъпил на масата, готов да изчезне. Видя слаб мъж с кестенява коса, облегнал се небрежно на входа. На колана му висеше портупей с ками за хвърляне. Мъжът беше от непозната за Неро раса, но въпреки това мухородният го позна веднага, защото го беше зърнал за миг преди време на Базаара, а и Че му го беше описала подробно.

Чак сега Неро си даде сметка, че ръката му е легнала върху дръжката на ножа. Мъжът на входа се усмихна бегло, все така облегнат преспокойно на касата.

— Дали би могъл, как мислиш? — попита мъжът.

— Бих могъл да опитам, да — каза Неро и преглътна. — Знам те кой си. Ти си Честа, убиецът.

— Браво. Умник си явно.

— Сега работиш за осородните, така ли? — Неро се напрегна, готов да изпробва мухородните си инстинкти срещу дъжд от летящи остриета.

— Не, представи си, не работя за осите — отвърна Честа. — Ти обаче трябва да внимаваш повече. Мътиш водите из целия град, сир Неро, и това не остава незабелязано.

— Тъй ли? — Неро свали демонстративно ръка от дръжката на ножа си и скочи на пода. — А на тебе защо ти пука, майстор Честа? Че ми разказа за теб, но аз не открих никаква логика в думите й.

Тръгна към изхода и Честа му стори любезно път, после тръгна с него през тъмното помещение от другата страна.