Поглед в мрака

— Аз не харесвам осородните, сир Неро — каза Честа. — Не искам много от живота, почти нищо всъщност. Не желая дом или семейство, нито дори народ, към който да принадлежа, все неща, които другите смятат за свои по подразбиране. Не, аз искам само известна свобода.

Неро забави крачка.

— Свобода да упражняваш професията си — изтъкна многозначително той.

— Това също, но и обикновена свобода. Свободата да ходя където си искам и да живея както сметна за добре. Осородните биха сложили край на това, защото носят със себе си контрол и закони. Бих могъл да убивам за тях, сир Неро, но това би ме направило техен роб. Бела Челядинка беше права за това. Аз нямам господари. Аз съм свободен човек.

Неро отвори входната врата и спря на място, а сърцето му прескочи в гърдите. Преглътна буцата в гърлото си и изпсува.

Трима мъртви соларнийци, всичките със синия шарф на Кристалната партия, лежаха в дворчето отпред. Те, както и шестима осородни войници, също толкова мъртви. Неро се обърна да погледне Честа, но лицето на убиеца беше все така безизразно.

— Както казах, трябва да внимаваш повече — отбеляза Честа. — А сега, след като представих препоръчителните си писма, какво друго бих могъл да направя за теб и твоите съюзници?

— Моите съюзници… — Неро го изгледа навъсено. — Моите съюзници не те харесват, убиецо.

— А, да. — Усмивката му беше тъжна и непресторена. — И къде е прелестната Те Скола Таки-Амре? — Неро запази упорито мълчание, а усмивката на Честа се разшири. — Не е нужно да ми отговаряш, сир Неро. И сам мога да се досетя.

Часме беше като грозен цирей върху южния бряг на Езгнано. Беше и постоянен дразнител за соларнийците, които често си говореха как трябвало да съберат флотилия и да сложат край на позорното му съществуване. Паякородните търговци от Порта Мавралис си говореха същото, но още никой не беше направил нищо по въпроса. Истината бе, че както сред паякородните, така и сред соларнийците, мнозина имаха интереси в Часме. В Часме всичко се въртеше около парите.

Не беше точно град. Твърде малък беше, за да се закичи с това определение. Беше по-скоро междинна спирка за всички, които обикаляха бреговете на Езгнано — сбирщина от тежки, изгърбени постройки, някои издигнати върху вкопани в земята колони, други върху понтони в морето. Някои от сградите бяха собственост на търговци, други на работници, но Часме беше известен най-вече като град на леярните. Фабриките му бълваха оръжие и брони, но преди всичко машини. Часме беше центърът, който осигуряваше летала и пилоти на Неумелите водни кончета от Принцеп Изгнана и на разбойниците и въздушните пирати от цялото Езгнано. Часме беше порта за богатствата на непроучения юг, които пристигаха във вид на роби, хитин и ценни метали. Часме беше град без морал и закони, управляван от шепа баснословно богати отцепници.

Освен това, и поне засега, Часме беше извън обсега на Империята и именно по тази причина Таки се спря на него в избора си. Въпреки десетилетната антипатия между двата града, Часме внезапно откри, че със Соларно го свързва обща кауза. Никой не искаше осородните да пуснат корени по бреговете на Езгнано.

Жителите на Часме бяха чудат помиярски коктейл. Повече от половината бяха полуродни, пръкнали се от топилнята на мухородни, паякородни, бойни бръмбари, водни кончета, пчелородни и още дузина други раси. Сред цялата тази мешавица в една кръчма в сутерена на фабрика за автовозила малката групичка на Таки се вписваше идеално.

Тук бяха нейните пилоти, нейните приятели и съперници — всички, които Таки смяташе за свои равни. Събрала ги беше около три съединени маси и изчака всички да си получат питиетата и да приключат със заяжданията относно статут и положение.

Тук бяха соларнийците — Ниамед, чието лице изглеждаше още по-строго заради късо подстриганата коса и превръзката на окото; също едрият Скобран с изрисуваното златно крило на нагръдника, който беше довел със себе си още неколцина пилоти на свободна практика; тук беше и Те Френа, единствената друга мухородна сред присъстващите, която още носеше превръзки върху изгарянията по лицето си след близка среща с осородно жило. Тук бяха и местните пилоти — часмийски наемници, до един корави и безмилостни мъже и жени, сред тях мълчаливият полуроден, познат като Кръвопиеца, и печално известният пират Вечерницата, пчелороден в изгнание, чийто ортоптер „Пустота“ беше познат из цяло Езгнано. Тук бяха и десетина ездачи от Принцеп, по варварски великолепни с дървените си доспехи, мъниста и татуировки, начело с арогантния и изрисуван Древане Сае.

— Не е тайна защо сме тук — обяви Таки веднага щом гостите й поутихнаха.

— Соларно има нужда от помощ — обади се мъжът, познат като Вечерницата. Макар дребен почти колкото мухородните, Вечерницата имаше свирепо излъчване, беше плешив, с обветрена кожа и щръкнала, разделена на две брада. — Въпросът е с какво сме длъжни ние на Соларно.

Таки му се ухили също толкова свирепо.