Поглед в мрака

— Нищо не е сигурно — каза той. Много хора го чакаха да продължи напред, но той и пет пари не даваше кого бави. — Липсваше ми. Много ми липсваше, но се радвам, че остана тук, на сигурно място.

— Войнемайстор, Събранието… — прекъсна го командирът на тежкия въздушен отряд. Стенуолд го смълча с жест.

— На сигурно място? — вдигна вежди Ариана и се засмя измъчено. — Щях да те попитам къде си бил досега, ако не знаех. Стен, осородна армия се придвижва към Колегиум от изток. Най-много след три дни ще стигне до портите.

Стенуолд влезе в познатата зала и си отдъхна поне за едно — там не го чакаха стотици делегати, готови да разчепкат и него, и вестите, които носеше. И това щеше да стане, разбира се, но не точно сега. Ако питаха Стенуолд, Събранието на Колегиум беше по-страшен противник и от наближаващата имперска армия. Вместо това в голямата амфитеатрална зала имаше само двама души — дебел бръмбаророден мъж и един паякороден аристои.

— Здравей, Стенуолд — поздрави го със слаба усмивка бръмбарородният. Не без известни затруднения Стенуолд се сети за името му — Джодри Свредлен. Очаквал бе да завари тук говорителя на Събранието, стария Линео Тадспар, а не него. След кратък размисъл реши, че този въпрос може да почака.

— Майстор Свредлен — кимна той, а после: — Боен лорд Теорнис.

Паякородният се поклони. Дрехите му бяха необичайно скромни, лицето му — някак изпито, сякаш неуловимото лустро на паешкото изящество и чар се беше поизтъркало на места.

— Запознайте се с Паолесце Лиам — представи Стенуолд мъжа до себе си. Беше предал водните кончета на своите хора със заръката да им намерят квартира, а командира им беше взел със себе си. Паолесце беше висок строен мъж, чиято възраст трудно можеше да се определи от пръв поглед, но от разговорите с него Стенуолд беше стигнал до заключението, че са долу-горе връстници. Още беше с блестящата си броня, внушаваше впечатлението за човек, който е стъпил здраво на земята, и наблюдаваше невъзмутимо хората и града, макар че всичко тук му беше чуждо и в голяма степен непонятно.

— Майстор Лиам е?… — поде Джодри Свредлен.

— Майстор Паолесце — поправи го Стенуолд — е тук като… като жест на солидарност. Води трийсет войници със себе си. Федерацията, надявам се, ще събере войска, която да тормози осородните по собствената им граница, но…

— Но сте смятали, че ще имаме повече време — довърши вместо него Свредлен. — Всички така смятахме.

— Как?… — Стенуолд спря погледа си на Теорнис. — Осите по море ли дойдоха?

— Дойдоха по суша — отвърна паякородният. — Прегазиха всичко по пътя си. Егел и Меро капитулираха без бой, което не учуди никого. Кес обяви неутралитет, а повечето от оцелелите фелиалци са или тук, в града, или с вашия принц от пущинака.

— Добре де — изгледа го смръщено Стенуолд. — Ами твоите хора? Паешките земи?

Теорнис се усмихна, но усмивката му беше горчива.

— Ами, когато армията им се отдалечи достатъчно на запад, ние нападнахме гарнизонната войска, която бяха оставили след себе си. Имаше битка, която ние загубихме. Изгубихме толкова зрелищно, че армията ни се оттегли в Селдис да брани стените. Някои от наемниците се сражаваха жертвоготовно в ариергарда на отстъплението и благодарение на тях аз успях да си спася кожата. Селдис е под обсада. Дойде ред и ние да вкусим от имперската горчилка.

— Сарнианците сигурно се сражават вече — добави меко Свредлен. — Ако загубят, втора армия от осородни ще поеме към Колегиум от юг. Озовахме се на предния фронт, майстор Трудан. Истинската война чука на портите ни.

— На какво разстояние от града е войската, която се движи по крайбрежието? — попита сащисан Стенуолд. — На три дни път? Така ли?

Усмивката на Теорнис беше тъжна и искрена.

— Като знам на каква бързина са способни, може да ги скъсят и на два. Войнемайсторе, пристигнахте точно навреме за войната.

Стенуолд сведе поглед към ръцете си. Напоследък често правеше така. Винаги се беше имал за човек практичен, за занаятчия, чийто народ е призван да създава неща, било то машини или търговски споразумения. Сегашната ситуация не му беше по силите. Не можеше да сложи край на кризата, нито да я облекчи поне отчасти. Събитията го бяха изпреварили драматично и сега той седеше до одъра на умиращ човек и чакаше.

Умиращият човек беше Линео Тадспар, все още говорител на колегиумското Събрание. Старецът беше издържал геройски векианската обсада, но скоро след края на онзи страшен конфликт бе започнал бързо да гасне. Преди няколко дни и само няколко часа след като пристигнали докладите на съгледвачите, Линео легнал на легло и оттогава не беше ставал.

„Разбрал си какво предстои — помисли си Стенуолд — и не си намерил в себе си сили да го посрещнеш.“

Линео спеше. Изгубил енергията, която доскоро гореше в ума и сърцето му, той най-сетне бе заприличал на един наистина стар човек. Стенуолд реши да не го буди. И защо да го буди — само за да стовари още една тежест върху раменете на умиращ?