Поглед в мрака

Дългогодишната служба в Рекеф, както и последните превратности в кариерата му, бяха изострили нюха на Талрик към политическите боричкания в тайната организация и най-вече към политическите тежнения на генерал Максин. Максин несъмнено би искал да види лично човека, извадил Рейнер от уравнението. Нямаше да му стисне ръката, нито да го закичи с медал, разбира се. Талрик не хранеше илюзии по този въпрос — може да беше направил на генерала неоценима услуга, с каквато не можеха да се похвалят дори най-запалените му следовници и най-усърдните подлизурковци, но за такова нещо Максин нямаше как да го награди. Най-вероятно щеше да си измие ръцете от цялата работа, да се радва тайничко заради смъртта на съперника си, а в същото време да осъжда гласно убиеца му. Неочакван и изключително добър късмет, който навярно би смекчил сърцето му поне дотолкова, че да си поговори с Талрик, преди да го предаде на палача. Ирония номер три: „Ако бях убил Рейнер по заповед на Максин, той би бил принуден да уреди смъртта ми преди да съм стигнал в Капитас от страх, че ще проговоря.“ Само че между двама им нямаше никаква връзка, никакво доказателство, което Талрик да приведе в своя защита. Смъртта на Рейнер беше неочакван подарък за Максин и заради това — още по-приятна.

„Поне още съм жив, така че имам откъде да започна.“ В Рекеф ги учеха да бъдат изобретателни.

Даде си сметка, че някакъв войник го зяпа през зарешетения прозорец.

— Какво? — попита го Талрик. През цялото време войниците от конвоя се държаха настрана от него и нито веднъж не го заговориха. Този обаче, заключи Талрик, сигурно е останал сам на пост и е решил да задоволи на спокойствие любопитството си.

— Говори се, че си убил генерал — каза войникът толкова тихо, че Талрик се приведе към прозореца, за да го чуе. Това движение изпъна докрай веригата, която свързваше оковите на врата и китките му към една скоба в отсрещната стена на автовозилото.

— И един полковник също — уточни Талрик и видя как войникът потръпва инстинктивно. Какво толкова го беше потресло? Светотатството на подобно действие? Или имперската йерархия се е превърнала в някаква форма на свещен мистицизъм като при откачените молецородни?

„Какво в крайна сметка е религията, ако не сляпа вяра в нещо недоказано?“ Да, тази хипотеза, изглежда, пасваше най-добре.

Войникът продължаваше да го зяпа, сякаш Талрик бе изрод с две глави, затова той се почувства длъжен да навлезе в подробности:

— И генералът, и полковникът бяха от Рекеф, за да сме точни. Какво като съм ги убил?

— Защо? — прошепна ужасено мъжът.

— Ами, самият аз съм майор от Рекеф. Може би съм искал бързо повишение — отговори бавно Талрик. Разкривеното в потрес лице на нещастника беше доста забавна гледка. — Хайде сега, войниче, никога ли не ти се е искало да убиеш сержанта си?

Вина пробяга за миг по изтерзаната физиономия на мъжа и потвърди нещо, което Талрик знаеше отлично — че всеки войник в Империята таи подобна мисъл, а някои дори са я привеждали в изпълнение, макар че това никога не се признаваше

на глас. Империята осъждаше на смърт заради държавна измяна всеки философ, дръзнал да изкаже твърдението, че осородните все още са варвари по сърце и че сложният механизъм на военната йерархия служи не да допълва естествените им наклонности — като при мравкородните, — а да ги сдържа.

— Същото е — каза му Талрик. — Въпрос на мащаб, нищо повече.

Войникът вече отстъпваше назад и клатеше глава, сякаш гарнираната с лудост държавна измяна е болест, която се предава по въздуха.

Талрик се облегна удобно. За човек, който няма други препоръки освен изумителния факт, че още е жив, той се чувстваше необяснимо спокоен, сякаш най-сетне е изплатил някакъв стар дълг, нищо че изплащайки го, е изчерпал кредита си докрай.

19.