Поглед в мрака

— Уведомиха ме, че минавам под командването на Максин — съобщи с равен глас той. — Знам, че генерал Рейнер е мъртъв, а самият аз едва ли ще оцелея дълго, след като Максин поеме юздите на Рекеф. — Сви рамене, образ и подобие на глуповатия, честен войник, зад чиято фасада се крие изобретателен заговорник. — Вашият успех ще обслужи най-добре собствената ми кауза, затова ще направя необходимото да ви подкрепя. Хората ми са в готовност. Ще се задвижат при първия сигнал, стига ти да постигнеш онова, за което претендираш. — Последното изречение беше предназначено за Уктебри, който се ухили в отговор и показа заострените си като игли зъби.

— Императорът иска годишнината от коронацията му да се ознаменува с пищен спектакъл — каза магьосникът. — Аз мога да обещая представление, каквото Империята никога не е виждала.

Мозайката вече се нареждаше пред вътрешния взор на Уктебри. Той обичаше да клечи в засада, да гледа как съдбата мести фигурките върху игралната дъска и само от време на време да се пресяга мълниеносно, колкото да промени нечий курс, да внуши някоя мисъл, да отрови нечий ум. Въпреки това, както беше казал преди малко, имаше още много неща да свърши. Пред Седа и съюзниците й демонстрираше непоклатима самоувереност, ала в постройката на плана му все още зееха празнини.

Но ето че ново парченце беше на път да се присъедини към мозайката. Парченце, което пасваше толкова съвършено и точно, че Уктебри неволно се изпълваше с подозрителност. Въпреки това той го сграбчи решително като средство за постигане на крайната цел.

Толкова малко време оставаше до края на Империята и до началото на нещо ново — възхода на комарородните, първата кървава искрица на тяхната нова зора.

Оставаше само да събере всички гости на празненството.

Бяха извели Талрик от Мина по бързата процедура. Не бяха ударили и две камбани след като се предаде, когато бунтовният град остана зад него. Бяха го натоварили в едно автовозило и сега то развиваше максималната си скорост, за да достави предателя в ръцете на самия император. Имаше престъпления, за които провинциалното правораздаване не беше достатъчно. Затова пътуваха по цял ден и кажи-речи по цяла нощ.

„Колко пъти съм пътувал така и колко пъти съм имал шанс да се любувам на пейзажа?“

Странна мисъл, но напоследък Талрик разполагаше с доста време за мислене и се възползваше максимално от него. Имаше чувството, че цял живот е търчал из Империята, от една точка към друга, неизменно притиснат от изтичащи срокове. Скоростното придвижване беше присъща част от службата му за добруването на Империята. Когато пътуваше сам, винаги бързаше, за да превари вълната на имперската експанзия и да заглади терена, така че колелетата на военната машина да премажат без затруднения чужденците. Когато пътуваше с компания пък, вечно се налагаше да дърпа каишките на подчинените си, да ги насочва и обгрижва като да бяха инатливи деца.

Сега обаче можеше да се отпусне физически и емоционално. Пътят към Капитас осигуряваше чудесна възможност човек да събере впечатления за движещите механизми на Империята, пък било то и през решетки. Иронията не спираше дотук, защото самият той не за пръв път пътуваше със затворническо автовозило — ъгловата, грозна машина, задвижвана с пещ на твърдо гориво, която се тресеше по неравните пътища върху твърди колелета, — но сега за пръв път пътуваше отзад, в ролята на затворник.

Предната вечер бяха спрели на една стоянка — малки пътни постове, стотици на брой, пръснати по пътната мрежа на Империята, за да осигуряват подслон на куриерите, както и на всеки, който пътува по императорски дела. От дочутите разговори — а Талрик дори сега държеше ушите си отворени по силата на вкоренен навик — беше разбрал, че са само на ден път от Капитас, защото са се придвижили за рекордно време. А и пътищата към столицата по правило се поддържаха в отлично състояние.

Откровено казано, всичките му дни от Мина насам бяха незаслужена отсрочка. Нормално би било да го екзекутират още там, на място. От друга страна, престъпление като неговото — толкова гигантско по своите последствия и немислимо по своята смелост — изискваше намесата на някой доста по-висшестоящ от обикновен майор, какъвто беше най-високият чин сред офицерите в Мина.