Покварено сърце

Беше случай в Северна Вирджиния, недалеч от Куонтико, и след съда бях минала да видя Луси и да обядвам с нея на мястото за пикник. Не беше 1997 година. Определено не беше. Тя току-що бе започнала стажа си и аз се присмивах на костюма си. Казах, че по него се появяват петна от пот и че Бентън е типичен мъж и не се замисля за такива работи. Може да беше чувствителен, свръхинтуитивен и да имаше изключителен вкус, но не биваше да ми избира дрехите.

Спомнях си, че казах на Луси, че не работя за ФБР или нещо подобно. Не се обличах за срещи в щабове, а за бойното поле. Пери и обличай, това бях аз.

Кари беше шпионирала още през 1995 година. Може би бе започнала да ни записва тайно с Луси веднага след като се бе запознала с нас. На дисплея на телефона си я видях как стана от бюрото две години по-късно, през юли 1997 година. Гледах я как върви през стаята в общежитието. „Съсредоточи се. Не позволявай на спомените ти да те разсейват от нейните манипулации.“

— Приятна ли ти е разходката из спомените, шефе? Защото имам чувството, че е така, че си спомняш неща, за които не си мислила отдавна. — Кари намери друга камера и започна да говори в нея. — Ще ми се да знам в какво обкръжение си в момента. Аз съм тук, в тесния скучен будоар на Луси, в страната на задниците, които носят оръжие и размахват значки.

Беше боса и със същите бели тренировъчни дрехи, а процеждащата се покрай щорите светлина не беше толкова силна като преди. Беше по-късно през деня.

— Луси излезе за няколко минути, за да свърши малко домашна работа. Учудена ли си? Представям си как се чешеш по главата. И аз се чудя. Добре, кажи ми истината. — Кари се наведе заговорнически към камерата. — Помага ли тя в домакинството на леля Кей? Мие ли чинии, чисти ли тоалетната, изхвърля ли боклука, поне предлага ли да го направи? Ако не, трябва да поработиш с нея по този практичен аспект на нейната значителна незрялост и разглезеност. Защото аз нямам проблем да я накарам да е отговорна. Просто и казвам: „Луси, направи това и това“. И готово! — Кари се засмя и щракна с пръсти. — Точно в момента се грижи за мръсното ни пране.

— Така че докато имаме малко време насаме, ще ти разкажа какво да очакваш. Докато видиш това, ще са минали месеци и години. Не знам колко. Може би пет. Може би трийсет. Ще минат като миг и колкото повече остаряваме, толкова времето започва да лети по-бързо и да ни приближава към загниване и физическо изчезване. За мен вече дните текат по-бързо, отколкото за Луси, а твоите трябва да минават дори по-бързо от нашите, защото биологичният часовник на мозъка, суперхиазматичното ядро в хипоталамуса — тя се почука по челото — остарява както всички останали наши части. Не времето се променя, а усещането ни за него, тъй като инструментите в биологическия ни съсъд са податливи на стрес и умора и се износват. Стават по-неточни като разкалиброван жироскоп или компас и възприятията ти вече не са акуратни.

— Паметта ти вече те отнася назад като конвейер, нали? Миналото е като по чудо възстановено, докато преживяваш отново това, което виждаш. А това ще е чудесно преживяване. Смятай го за подарък от мен за теб. Частица безсмъртие, пръска от извора на младостта. Но както отново ще наблегна извинително, не мога да кажа кога ще го получиш. — Замълча за момент, после продължи: — Точно в този отрязък на пространството и времето честно казано не мога да предскажа кога ще реша, че историята на света е в подходящата си точка ти най-накрая да бъдеш осветлена, и то както трябва, за значението на твоя живот и твоята смърт, както и за началото и края на хората по тази земя, които имат значение за теб. Включително и аз. Да, аз. Никога не сме имали възможност да станем приятелки. Никога не сме провели смислен разговор. Дори не и сърдечен. И това е шокиращо, като се има предвид, че би могла да научиш много от мен. Нека те осветля за някои факти за Кари Гретхен.

Друга скрита камера започна да я снима, когато тя тръгна към армейската зелена платнена раница на пода. Клекна и започна да рови в нея. Извади един кафяв незапечатан илик и измъкна от него сгънати листове, още страници от сценария.

— Знаеше ли, че съм писател, разказвач, артист? Че съм почитателка на Хемингуей, Достоевски, Селинджър, Керуак, Капоти? Разбира се, че не. Ти не искаш да ме погледнеш като човешко същество. Не искаш да ми припишеш нищо положително или забележително, като например любов към поезията и прозата. Или че имам хапливо чувство за хумор.

Погледна право в камерата.

— Е, предлагам ти бързо описание на характера, което ще ти даде някаква представа, а ти можеш да го споделиш с когото си искаш. Вкарай го в някоя от скучните ти научни книги. Да, това е идея. Моля да ме извиниш, че предпочитам да говоря в трето лице. Не говоря за себе си. Говоря за нея. Готова ли си? Сигурна ли си?

14.

— Имало едно време една алхимичка, която приготвяла свои собствени специални полезни отвари, които я държали вечно млада.

Докато четеше от сценария, Кари вдигна шишето с лосион.