Покварено сърце

Но този гняв също така бързо, както се бе появил, се скри под множеството й пластове, дълбоко в нея, в място, до което никой нямаше достъп. Като плувец, който се показва на повърхността и после се гмурва и изчезва. След него не остава нищо друго освен разлюляното море, уловената от водата светлина и плоския празен хоризонт.

Не си спомнях. Просто знаех, че се е случило. Така си представях, че изглежда раждането: в един момент си на топло и сигурно място, а след това внезапно и насилствено си избутан през родовия канал, изпадаш в шок и някой те принуждава да дишаш. Нямах спомен как Бентън ми помага да изляза на повърхността. Не си спомнях как бях стигнала до кърмата на яхтата, нито как се бях качила на нея. Не можеше да съм била в състояние да се кача по стълбата.

Първият ми ясен спомен беше как някой слага кислородна маска на лицето ми и колко суха е устата ми. Чувствах се все едно дясното ми бедро е в менгеме, което е толкова стегнато, че ще ми счупи костта. Беше най-силната болка, която бях изпитвала, поне с такова впечатление бях останала. Черната карбонова стрела беше закачила костта, преди да излезе от другата страна на крака ми. Виждах я, но не разбирах какво се е случило.

За един странен миг си помислих, че съм паднала от строително скеле и съм си нанизала крака на арматурно желязо. Не можех да повярвам в това, което виждах, докато не докоснах стрелата и болката не прониза целия ми крак. Видях кръв по ръцете си и кървави петна по палубата. Не спирах да опипвам бедрото си, за да се уверя, че стрелата не е близо до феморалната артерия.

Мили боже, моля те, не позволявай да ми изтече кръвта… Ще ти изтече кръвта… Не, вече щеше да си умряла, ако изтича…

Помнех какво ми минаваше през главата. Мислите ми бяха като отломки, пронизващи съзнанието ми, несвързани парченца, след това мрак, после се свестих. Смътно долавях, че лежа на палубата. Помня кръвта и многото хавлиени кърпи — и Бентън, който се бе надвесил над мен.

— Бентън? Бентън? Къде съм? Какво стана?

Той държеше крака ми неподвижен, караше ме да дишам и ми говореше. Обясни ми всичко. Казва, че го е направил, но аз не мога да върна лентата, не помня и дума. Всичко ми беше като в мъгла. Толкова странно недостъпно.

— Деси знае ли какво става? — попитах Луси. Изведнъж забелязах, че вече не е седнала.

— Добре ли си? — Беше застанала над мен. — Къде се отнесе?

Не й казах, че когато се отнасям там, където и да е това „там“, виждам несвързани фрагменти от нещо, което ми се струва като илюзия. Че мисля, че съм умряла, а после съм се съживила. Не исках да споделям тези мисли. Не исках да споменавам нахлуването на образи и усещания, което се случваше внезапно, когато най-малко го очаквах. Поводите бяха неуловими. Щракване на запалка, пръскане на маркуч. Движение, доловено с крайчеца на окото.

След това без причина, внезапно и яростно като пристъп, в мозъка ми отекна крещяща болка. Все едно кракът ми бе в челюстите на акула, която ме грабва и отплува с мен. Приех съдбата си. Щях да се удавя. След това всичко се изпразни и потъна в мрак, все едно ми изключиха тока. И изведнъж се случи нещо откачено, чух го пак.

До диез от електрическа китара.

Погледът ми разсеяно се насочи към телефона, който стисках, към съобщение в горната част на дисплея.

Линията за спешни случаи на Луси.

Въведох паролата си и отворих съобщението, а то бе същото като предишното. Линк и нищо друго. Но не можеше да е от Луси. Как би могло? Нямаше начин. Тя стоеше на няма и два метра от мен. Позна сигнала, който й бе така добре известен, и ме погледна.

След това погледна собствения си телефон, после пак мен, и каза:

— Не съм ти пращала съобщение.

— Знам. Или по-точно не съм те видяла да го правиш.

— Не си ме видяла? Току-що чух сигнала на моята линия за спешни случаи, втората линия на този телефон. — Тя го вдигна; беше объркана и разтревожена.

— Да. Знам, че не съм те видяла да докосваш телефона си.

— Защо говориш така?

— Просто коментирам какво съм видяла и какво не съм видяла — отвърнах.

— Да не би и някой друг да ти звъни с този сигнал?

— Ти го създаде и той е уникален, Луси. Никой друг в списъка ми с контакти не звъни така…

— Добре — прекъсна ме тя нетърпеливо. — Кой номер се появява?

— Никой. Пише само „Спешен номер на Луси“, така съм въвела номера в списъка си с контакти. А ако вляза в този списък и погледна… Ето. — Вдигнах телефона си, но не я оставих да се приближи. — Изглежда така, както е изглеждал винаги. Спешният номер на Луси. — Прочетох номера на глас. — Твоят е. — Погледнах я в очите. — Възможно ли е някой да го е присвоил? По-точно, възможно ли е някой да е открил начин да присвои спешния ти номер така, че да изглежда, че ти се обаждаш или пращаш съобщения, когато не го правиш?