Покварено сърце

— Страхотен начин да ти привлече вниманието. Да те накара да зарежеш всичко, което правиш, точно както направи сега. Страхотен начин да те манипулират да направиш това, което някой иска от теб, в точно определено време по определена причина. — Луси се огледа, все едно някой можеше да ни наблюдава, след това протегна ръка. — Дай да видя.

Нямах намерение да й давам телефона си и станах. Отстъпих от нея.

— Трябва да видя. — Тя продължаваше да държи ръката си протегната към телефона ми. — Кълна се, че това, което получи току-що, не е от мен.

— Няма да го направя.

— Защо?

— По закон нямам право. По закон няма да проявя такова неблагоразумие. Не съм сигурна кой прави това, Луси.

— Прави какво?

— Праща ми неща, които изглежда, че идват от теб.

— И се тревожиш, че може да съм наистина аз. — Изглеждаше обидена, след това съкрушена.

— Не съм сигурна кой е — повторих.

— Какво имаш предвид с „по закон“? — Тя започваше да се ядосва, аз също. — Същата си като тях. Мислиш, че съм направила нещо. ФБР са в дома ми и това ме прави виновна в нещо?

— Няма да обсъждаме това. Не си чула нищо, дори и звъненето, по дяволите, така че просто млъкни. — Бях ужасена от тона си, а Луси бе на път да си изпусне нервите.

— Не мога да помогна, ако криеш от мен, лельо Кей.

— Можеш да помогнеш, като отговориш на простия ми въпрос, Луси. Възможно ли е някой да ти е хакнал номера? Възможно ли е някой да го е присвоил?

— Знаеш, че не си раздавам телефонните номера. — Ръцете й бяха скръстени на гърдите в знак на съпротива. — Почти никога не звъня от номера си за спешни случаи. И никой друг освен теб го няма. И Бентън, Марино и Джанет, разбира се.

— Е, очевидно го има и някой друг. Чудя се как може да се е случило това. Особено на теб.

— Нямам представа. Все още не знам достатъчно.

— Почти никога не съм те чувала да казваш, че не знаеш. — Внимателно — изпитвах болка — се изправих от каменната пейка. — Прощавай, но за няколко минути трябва да остана сама.

Бръкнах в джоба за безжичната си слушалка. Сложих си я, натиснах линка и веднага се появи текст, кървавочервен като предишния.

ПОКВАРЕНО СЪРЦЕ — ВИДЕО 2

от Кари Гретхен

11 юли 1997 година

Усещах как каменният дракон гледа от постамента си от розов кварц. Блестящите му гранатови очи сякаш ме следваха, докато се отдалечавах от Луси.

Лицето на Кари, огромно и приличащо на делфийско, се появи на микрокамерата, скрита в бежовата острилка с батерия, която приличаше на тухла.

Тя я взе и започна да се снима от различни ъгли, след това насочи мъничкия обектив в тъмнорозовата пещера на устата си. Започна да мърда езика си — огромен и тлъст, като някакъв неприличен метроном. Бавно нагоре и надолу. Наляво и надясно, вече по-бързо. Събра розовите си устни и те издадоха звънко пукане. След това хвана острилката като черепа на Хамлет и започна да говори към нея.

— Да бъда или да не бъда бог? Това е въпросът. Дали е по-достойно да понасям въздържание и да отлагам удоволствието, или да се отдам на незабавно задоволяване? Отговорът е не. Не трябва да се отдавам. Трябва да съм търпелива, толкова търпелива, колкото е необходимо, без значение колко трудно ще е това. Бог планира всичко милиони години предварително. Аз също го мога, шефе — каза тя и пак го чух, изречението бе монтирано. Кого наричаше тя „шефе“?

— Как сме? Добре дошли отново. — Кари отиде до компютъра на бюрото, остави острилката, дръпна стола и седна.

Посегна към мишката, кликна с нея и на екрана се появи кадър с Луси и мен. Аз размахвах ръка и говорех, а Луси седеше на дървена маса за пикник, слушаше и се усмихваше. Познах сивия копринен костюм, с който бях облечена и който отдавна не носех. Кари сигурно бе имала обектив за далечно снимане. Веднага разпознах перспективата, времето, листата.

Паркингът на Инженерното изследователско звено. Горещо и слънчево. Късен следобед.

Короните на дърветата бяха гъсти и зелени. Нямаше и следа от жълтеещи или червенеещи листа. Беше лято. Юли или август. Кари вероятно бе седяла в кола, от която бе снимала Луси и мен край масите за пикник до паркинга за служители. Виждах го, усещах го, помирисвах го, сякаш бях там.

Носех елегантния копринен костюм, който Бентън ми бе подарил за рождения ми ден на 12 юни, който бе почти един месец преди този на Марино. Бях сигурна, че през 1995 година го бях облякла само веднъж в съда, защото лесно се мачкаше. Докато дойде време да давам показания, полата изглеждаше така, сякаш е била държана в чекмедже, от подмишниците на сакото също тръгваха гънки като пачи крак. Виждах ясно костюма. Спомнях си, че се пошегувах с него пред Луси.