Покварено сърце

— Нямало значение и колко дълго щяла да живее, а само дали щяла да свърши важната работа, за която федералното правителство я било наело, технически подвиг, за който не се изисквал специален агент на ФБР, а и Кари не била такава. Професионално тя не била нито част от правораздаването, нито от армията, а независим изпълнител със специален секретен допуск. Като личност я смятали за отвеяна компютърджийка, за откачалка, за нищожество, което наричали с обидни и жестоки прякори зад гърба.

Очите й бяха тъмни и студени.

— Сексистки, вулгарни прякори, които от ФБР си мислеха, че Кари не чува. Но тя ги чуваше и възпитанието й я бе подготвило добре да не реагира на дразнене, нито да отвръща или да прави нещо, което дава сила на врага й.

— Наказанието не е наказание, ако не се чувстваш наказан, ако не изпитваш страданието, което се цели. Всичко е във възприятието. Всичко е в начина, по който реагираш на нещо, и тази реакция е истинското оръжие. Оръжието наранява и в твоя случай залагам на това да се самонараниш, да си причиниш страдание със собствената си реакция, защото имаш да учиш урок, който на мен никой не ми преподаде: ако не изпитваш болка и не показваш, че си наранен, тогава няма оръжие, само слаб опит…

Приятният й сладък глас с лек вирджински акцент изведнъж замлъкна и кадърът стана черен. Същото като преди. Линкът беше премахнат. Изчезна за миг като първия.

Джил Донахю не можеше да се обади и аз настоях секретарката й да я прекъсне. Не раздавам заповеди освен ако наистина не е необходимо, но в момента се чувствах като бомба, която всеки миг ще избухне. Знаех, че не съм особено любезна, но нищо не можех да направя по въпроса.

— Съжалявам, доктор Скарпета, но става въпрос за даване на показания под клетва — каза секретарката. — Очаква се да приключат по обяд.

— Не става по обяд. Трябва ми веднага. Сигурна съм, че това, което върши, е важно. Но не толкова, колкото моя въпрос. Моля ви, повикайте я — отвърнах и се замислих за търпението, в смисъл дали съм търпелив човек, защото в момента със сигурност не бях.

Не бях, и то с основание. Не и тази сутрин, а Кари знаеше какво прави. Тя ми даваше сламки и колкото и да не можех да понасям мисълта, че съм толкова манипулирана, би било безразсъдно да си затварям очите. Тя ми бе дала ясно да разбера, че всичко е въпрос на време. Така че бе логично времето, в което пристигаха съобщенията на телефона ми, да не е случайно.

Зачудих се дали продължава да шпионира, докато седях в градината на Луси. Слънцето се скриваше и показваше иззад белите облаци, които в основата си бяха надупчени като решето, а нагоре се сгъстяваха. Бурята наближаваше, задаваха се силни летни гръмотевици и помирисвах предвещаващия ги озон, докато се отдалечавах от каменното светилище на Луси, а зелената трева се огъваше като пружина под краката ми. Влязох под шарената сянка на един дрян и зачаках пулсът ми да се успокои. Асансьорната музика от телефона на кантората на Донахю бе ужасна и започвах да се ядосвам сериозно. Сто на сто се бях зачервила.

Винаги съм се смятала за дисциплиниран и целенасочен човек, издръжлив, търпелив, логичен, неемоционален учен, но очевидно не бях достатъчно търпелива, дори не се доближавах до това качество. Мислите ми препускаха, в главата ми проблясваха образи. Продължавах да виждам лицето на Кари Гретхен, спокойното й изражение, бялата й като хартия кожа, начина, по който очите й променяха цвета и нюансите си по време на лекцията й, по време на монолога й. Наситеносини, след това воднисти, след това ледени като на сибирско хъски, а накрая толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Виждах какво става в психиката й, отсенките на нейната чудовищност, на духовната й поквара. Поех дълбоко дъх и издишах бавно.

Видеото и неговият абсурден край имаха ефект на тройно еспресо или може би на голяма доза дигоксин. Сърцето ми напираше да изскочи. Чувствах се отровена. Изпитвах толкова много неща, че не можех дори да започна да ги описвам. Поемах дълбоко и бавно дъх. Вдишвах и издишвах дълбоко, много бавно и тихо, докато чаках Донахю. Най-накрая чух тракване в слушалката и асансьорната музика спря.

— Какво става, Кей?

— Нищо добро, иначе нямаше да ти се обаждам по този начин. Извинявам се, че те прекъснах. — Направих няколко крачки и дясното ми бедро напомни за себе си.

— Какво става? — повтори тя. — И какъв е този шум? Да не е хеликоптер? Къде си?

— Най-вероятно е хеликоптер на ФБР — отвърнах.

— Предполагам, че си на местопрестъпление…

— В имота на Луси съм, който се третира като местопрестъпление. Искам да те ангажирам като адвокат, Джил. И то незабавно. — Луси седеше на пейката и се правеше, че не се интересува от разговора ми.

— Със сигурност можем да поговорим по-късно за това, но какво все пак става…?

— За протокола — говорим за това в момента — прекъснах я. — Моля те, отбележи си го. На петнайсети август, в единайсет и десет преди обед аз те наемам като мой адвокат и те моля да представляваш и Луси. Приемам, че си съгласна.