Покварено сърце

— Помня, че веднъж влязох в стола и ги видях на една маса. — Луси го каза на мен, не на него. — От време на време ги виждах да си говорят във фитнеса. А една дъждовна сутрин Кари се подхлъзна на тренировка, докато се катереше по една скала. Много лошо си беше издрала дланите на въжето и ми каза, че една от новите агентки й помогнала, почистила и превързала раните й. Била е Ерин Лория. Помня го много добре, както и че подозирах, че причината Ерин да й помогне не е била защото е била на същото място по същото време. Те не просто се срещаха случайно. Заедно тренираха по препятствията. Но освен това? — Луси сви рамене, вдигна лице към слънцето и затвори очи. — Кари бе доста по-общителна от мен. Ако разбирате какво имам предвид.

— Чувала ли си я да говори за Ерин, по-специално да я обсъжда? — попита Марино.

— Не точно. Но Кари е майсторка на манипулацията. Дипломатична е. Много по-добре се справя с хората от мен и е способна да накара всеки да премине границата с нея.

— Точно така. И не знаем с кого е в контакт — отсече Марино. — Не знаем и с кого си говори ФБР. Най-нисшите биха събирали информация по всякакъв начин и от всеки източник, който докопат. През цялото време сключват сделки с дявола.

— Съгласна съм — каза Луси. — Пробутала им е нещо. Дори и да не е било директно.

13.

При думите й в ума ми изникнаха още картини от видеото, което не знаеше, че съм гледала. Или поне предполагах, че не знае. И тогава ми хрумна друга неприятна възможност.

Ако Кари ми бе изпратила линка към видеото, може би пращаше подобни неща и на ФБР. Може да беше пратила същия запис и на Ерин Лория и не исках и да си помислям какво биха могли да направят федералните с него. И колко засрамващо беше това за Луси. И колко опасно. Пак си спомних за незаконното автоматично оръжие.

Може би точно заради това бяха тук сега.

— Знаете ли кое не ми се връзва Кари да е пратила информация на ФБР или да има нещо общо с това? — каза Марино. — Съмнявам се, че те вярват, че тя съществува. Сериозно. Те наистина я смятат за мъртва, точно като нас допреди два месеца. Забравете за съдията. Забравете за миналото в Куонтико. Забравете всичко освен това, че няма доказателства, че Кари е жива. Нашето мнение няма значение.

— Нашето мнение? — Погледнах го. — За теб мнение ли е това, че стреля по мен с харпун и че е цяло чудо, че не умрях?

— Това й е любимият номер. Да те кара да мислиш, че не съществува — каза Луси със затворени очи. Лицето й изглеждаше умиротворено под ярката светлина. Беше спокойна, но под привидната външност — едва ли. Не познавам друг човек, който повече да брани собственото си пространство. Мисълта, че агентите ровят във всеки сантиметър от личния й живот, беше непоносима. Хрумна ми, че аз може да съм следващата, и се зачудих какво ли би направил Бентън, ако ескадрон от негови колеги се появи на прага на нашия старинен идеален кеймбриджки дом.

— Нека се придържаме към това, което е под носа ни. — Марино се отказа от каменната си пейка, изправи се и се протегна. — Какво казват, че си направила, Луси?

— Знаеш ги федералните. — Тя сви рамене. — Не казват в какво си мислят, че си виновен, и не питат. Хвърлят кал по стената, докато нещо залепне. Като например че не помниш някоя подробност съвсем точно. Може да кажеш, че си отишъл до магазина в събота, а то да е било неделя, и тогава те уличават в лъжливи показания, в престъпление.

— Предполагам, че не си се обадила на Джил Донахю. — Сигурна бях, че знам отговора.

Джил бе един от най-уважаваните адвокати в Съединените щати, отличен боец в мръсни битки. Точно от такъв човек имахме нужда в момента. Това не означаваше, че я харесвам.

— Нито на нея, нито на никой — потвърди Луси това, което подозирах.

— И защо не? — попитах. — Тя трябваше да е първият човек, на когото да се обадиш.

— Стига, Луси, ти си умно момиче — каза Марино. — Не може да се разправяш с тях без адвокат. Какво ти става?

— Аз бях една от тях. Знам как да мисля като тях — отвърна тя. — Исках да им съдействам, за да събера достатъчно информация какво точно ги е превъзбудило и разтревожило. Или какво се преструват, че ги е превъзбудило и разтревожило.

— И? — попитах.

Тя пак сви рамене. Не можех да разбера дали няма отговор, или отказва да го каже.

— Ще отида до къщата да видя какво правят — каза Марино. — Не се тревожете. Няма да влизам. Но ще се погрижа да ме видят. Да им го начукам.

— Джанет, Деси и Джет Рейнджър са в къщата на реката — каза му Луси. — Иди ги нагледай. Да стоят там. И запомни, че Джет Рейнджър не може да плува. Да не го пускат близо до водата. И да не го изпускат от очи.

Видях трепване на лицето й, неволева мускулна реакция на силно неприятна мисъл.

— И им кажи, че скоро ще дойда — добави Луси и долових в гласа й убийствен гняв.