Покварено сърце

— Това е, което може да се случи, ако толкова разчитаме на технологиите, че станем напълно зависими от неща, които не виждаме. Така повече никога не можем сами да преценяваме кое е вярно и кое невярно, кое е точно и кое не е. С други думи, ако реалността се определя от софтуер, който върши цялата работа вместо нас, тогава какво става, ако този софтуер лъже? Ами ако всичко, в което вярваме, не е реално, а е фасада, мираж? Какво става, ако отидем на война, изключваме животоподдържащи системи, взимаме решения на живот и смърт само на основата на данни?

— Бих казала, че се случва по-често, отколкото ни се иска да си представяме — отвърнах. — Това със сигурност е нещо, за което се тревожа всеки път, когато генерираме годишната статистика на престъпленията и правителството взима решения на основата на данните ни.

— Представи си въоръжени дронове, контролирани от ненадежден софтуер. Един клик с мишката и взривяваш къщата на погрешния човек.

— Няма нужда да си го представям — отвърнах. — Боя се, че се е случвало.

— Или какво ще кажеш за финансова дезинформация и манипулация, нещо много по-лошо от пирамида? Замисли се за всички онези онлайн трансакции и дигитални показания на това, с което разполагаш в банковите си сметки. Вярваш, че имаш определена сума, акции или дълг, защото така излиза на компютъра ти или в тримесечния ти отчет, който се генерира от софтуер. Ами ако този софтуер създава данни за всеки цент, които обаче са грешни? Ами ако това е димна завеса за измама? Тогава имаш повествование, основано на данни.

— И точно в момента във федералния съд има дело, в което става въпрос за това. — Изкачвах бавно склона. — Очевидно Джил Донахю има нещо общо с него.

— Имаш ли нужда да си починеш, лельо Кей? — Луси спря, за да ме изчака.

— Трябва да се разберем как да ме наричаш. Не можеш да продължиш да ми викаш лельо Кей.

— А как?

— Кей.

— Звучи ми странно.

— Доктор Скарпета, шефе, хей, ти. Каквото и да е, само не лельо Кей. Вече не си дете. И двете сме големи жени.

— Май доста те боли — каза Луси. — Трябва да отидем някъде, където да можеш да поседнеш.

— Не се тревожи за мен. Добре съм.

— Боли те. Не си добре.

— Съжалявам, че съм толкова бавна.

Болката в крака ми излъчваше пулсация, с която през повечето време успявах да живея. С всяка седмица ставах по-добре, но не можех да се движа бързо. Стълбите ми бяха трудни. Стоенето върху твърда повърхност в залата за аутопсии часове наред беше ужасно. Но енергични дейности като изкачването на склонове в силна жега и висока влажност скоро щяха да са забранени. Не би трябвало да си вдигам кръвното.

Когато го правех, получавах напомняне, че костта е жива тъкан, а най-голямата и най-тежката кост в човешкото тяло е фемурата. Тя има два супернерва, феморален и ишиасен, които тръгват от таза към коляното като два влака и разнасят болка по маршрутите си. Спрях за малко и разтрих бедрото си, като внимателно масажирах мускулите.

— Трябва да ходиш с бастун — каза Луси.

— Боже, не.

— Говоря сериозно. — Тя ме погледна, после погледна крака ми. — Така си в неизгодно положение. Не можеш да надбягаш никого, но поне ако имаш твърд бастун, можеш да го използваш като оръжие.

— Това ми звучи като логика на седемгодишно дете, нещо, което би казал Деси.

— Като изглеждаш така очевидно наранена и беззащитна, ставаш лесна мишена. Лошите хора подушват слабостта като акулите кръвта. Метафорично казано, това е лошо послание.

— Вече бях лесна мишена това лято за нещо като акула. Няма да се случи отново. И имам пистолет в чантата. — Бях малко напрегната.

— Не им позволявай да го видят. Много биха се зарадвали да си намерят извинение, за да ни застрелят.

— Това не е смешно.

— Да виждаш да се смея?

Къщата й беше от дърво и стъкло, с меден покрив, върху хълм, гледащ към част от реката, която бе широка като залив. Сега хеликоптерът беше пак над гората, много ниско този път, върховете на дърветата се люлееха от вятъра, който правеше.

— Какво търсят, по дяволите? — попитах.

— Искат записа — каза Луси делово и аз се шокирах. — Мислят, че съм го скрила някъде, може би съм го заровила като съкровище, може би е в някой таен бункер. Те луди ли са? — добави подигравателно. — Мислят, че ще прибера камерата в някаква метална кутия, ще я заровя в дупка и готово, на сигурно място е. Ако не искам да намерят нещо, няма да го намерят, ако ще и след милион години.

— Какъв запис?

— Гарантирам ти, че използват радар, който прониква под земята, търсят геологически параметри, които да им подскажат, че съм закопала нещо. — Вниманието на Луси бе приковано в хеликоптера, който бе толкова близо и вдигаше такъв шум, че трябваше да викаме. — Скоро сигурно ще пристигнат с шибани лопати само за да си доставят удоволствието да ми съсипят градината. Защото това преди всичко е отмъщение, опит да ме поставят на мястото ми.

— Какъв запис? — Очаквах да ми признае, че видеоклиповете „Покварено сърце“ са били пратени и на нея.

— Онзи от Флорида.