Покварено сърце

— Замислете се внимателно и може и да разберете за какво говоря. — Не й протегнах ръка. Беше ми невъзможно да не си мисля за онова, което бях видяла на записа, да си представям Луси край нея, наранена и изпълнена с ревност, след като Ерин се бе появила на пътеката с жълтите павета. Не можеше да е съвпадение. Изглежда, Кари и Ерин бяха имали връзка под носа на Луси и не можех да си представя какво е минало през ума на племенницата ми, когато седемнайсет години по-късно Ерин се бе появила в дома й със заповед за обиск. — Аз съм Кей Скарпета, главен съдебен лекар.

— Да, знам.

— Просто държа наистина да знаете. Мога да ви се легитимирам, ако трябва — казах, докато тя блокираше вратата. Не помръдваше нито сантиметър. — Вярвам, че с Луси вече се познавате — добавих с язвителна ирония.

— Знам коя сте. И познавам племенницата ви. Сигурна съм, че и вие сте наясно, че с нея се знаем отдавна. — Влудяващата й усмивка отново се появи, докато се взираше в Луси. — Хубаво е да видя, че не си избягала.

— Сигурна съм, че това е истинската причина да вдигнеш хеликоптера във въздуха. В случай че се опитам да избягам от собствения си имот. Това наистина изглежда като брилянтното мислене на ФБР. — Луси имаше навика да говори отегчено, когато всъщност изпитваше презрение.

— Тъпа забележка. Казах го на майтап. — Хуморът на Ерин изглеждаше високомерен. — Разбира се, че не би била толкова глупава, че да избягаш. Само те дразнех.

— Нека позная кой лети. — Луси погледна нагоре към черния военен хеликоптер с двоен двигател. — Джон, метър деветдесет и пет, със 140-килограмово напомпано със стероиди тяло. Големия Джон, елегантен колкото товарен камион. Трябваше да го видиш как се приземява на платформата онзи ден при хангара, който твоите хора използват в „Ханском“. О, съжалявам. Не знаеше ли, че всички знаят за тайния хангар за специални операции на ФБР във военновъздушната база „Ханском“? Големият платен от данъкоплатците наскоро ремонтиран хангар до „Медфлайт“?

— Както и да е. — Луси продължи да я дразни с не толкова тайния хангар край Бостън. — На Големия Джон му трябваха три опита, за да кацне на платформата, колесниците полудяха, единият докосна земята и отскочи като прохождащо кученце, което пристъпва плахо, докато се учи да изкачва стълби. Винаги познавам, когато Големия Джон е на лоста. Мога да му дам някои съвети за прекаляването с контрола. Като например — мисли, не пипай всичко. Такива работи.

Виждах яда зад очите на Ерин. Беше раздразнена и се опитваше да измисли как най-добре да отвърне. Според мен нямаше никакви шансове.

— Бих искала да вляза в къщата на племенницата си. — Погледнах покрай нея в голямата отворена постройка от дърво и стъкло, извисяваща се над водата.

— Идеално — каза Ерин, без да се отстрани. — Защото искам да ви задам няколко въпроса.

* * *

Тръгнах по прашните стъпки по дебелия под от черешово дърво. До стената имаше купчина бели кутии.

Във всекидневната липсваха абажурите от слюда, семплите дървени мебели бяха небрежно разместени, а възглавниците — разхвърляни. Забелязах пластмасови чаши и смачкани торби от храна върху масите и по африканската махагонова полица над камината. Празни пакетчета от захар и бъркалки изпълваха стъклената купа — произведение на изкуството — която бях купила на Луси от Мурано. За два кратки часа достойното за снимка в списание жилище вече изглеждаше така, сякаш през него е минала цяла армия. ФБР също показваше на Луси среден пръст. Или по-точно — правеше го съквартирантката й от общежитието.

— Запазете си въпросите за Джил Донахю — казах на Ерин. — Тя скоро ще е тук. И знаете ли как е в света, от който идвам? — Срещнах хладния й престорен поглед. — Не ядем и не пием на местата, на които правим оглед. Не внасяме кафе, не си наливаме вода и не ползваме тоалетната. Със сигурност не оставяме боклуци. Изглежда, сте забравили базисното обучение за претърсване на местопрестъпление, което е изненадващо, тъй като сте омъжена за съдия. Трябва да знаете, че повечето от тези грешки ще ви излязат солено в съда.

— Моля, влезте — каза Ерин, сякаш тя живееше тук и сякаш аз току-що не й бях казала тези думи.

— Ще проверя какво става — каза Луси и понечи да се отдалечи.

— Не бързай. — Ерин леко я хвана за рамото.

— Не ме пипай — каза тихо Луси.

— Как е кракът ви? — попита ме Ерин, като стисна Луси още по-здраво. — Когато чух за това, първата ми мисъл беше как сте успели да не се удавите? И между другото Зеб ви праща много поздрави.

Бях сигурна, че на съдия Безсъние му липсвам колкото дупка в главата. И отвърнах:

— Моля ви, предайте му много поздрави и от мен.

— Моля те най-любезно да ме пуснеш — каза Луси и Ерин осъзна, че е по-разумно да не я държи повече.

— Изглежда, че ходенето ви е доста трудно напоследък — продължи Ерин. — Били сте на колко? На двайсет и пет, на трийсет метра под водата, когато сте загубили съзнание? Ако някой ме простреля с харпун, със сигурност ще припадна.