Полунощ в Ел Ей

Тя вдигна като примамка пред очите му прозрачната торбичка с гилзата. Елдър се вторачи и скоро се поддаде на изкушението.

— Ами да видим какво сте донесли.

Балард му даде торбичката и го последва към работната маса. Той си сложи ръкавици, извади гилзата и я разгледа под лупа с осветление. Завъртя я да види следите от изстрелването по дъното.

— Ясен отпечатък от ударника — каза той накрая. — Според мен ще търсите „Валтер“… но ще изясним това. Въвеждането на данните ще ми отнеме малко време. Ако искате да отскочите някъде за закуска, ще бъда тук, когато се върнете.

— Не съм гладна — отвърна тя. — Трябва да се обадя по телефона.

— Ако искате, да закусим заедно, след като приключим тук.

— Ами… вероятно ще съм заета с разследването, но ви благодаря за поканата.

— Както желаете.

— Ще си намеря някое свободно бюро.

Едва не завъртя глава, докато се отдалечаваше. Ядосваше се на себе си, че добави това „благодаря“ в края на отказа.

Намери място, където на плота нямаше нищо друго, освен телефон. Извади своя смартфон, обади се на Робинсън-Рейнълдс и явно го събуди.

— Балард, какво става?

Звучеше сърдито.

— Каза ми да ти съобщавам новините.

— Така е. Какво ново при тебе?

— Според мен починалият от куршум е убит… и то умишлено, а аз искам да продължа работата по случая.

— Знаеш много добре, че трябва да го прехвърлиш на…

— Знам правилата, но Западното бюро е затънало в убийството, за което медиите са вдигнали шум, и си мисля, че ще им олекне, ако аз поема това разследване… поне докато не си поемат дъх от другия случай.

— Ти не разследваш убийства.

— В момента. Но и с това съм се занимавала. Мога да се справя и този път, лейтенант. Вече разпитахме очевидците, бях при криминалистите и сега съм при оръжейниците за проверка на гилзата в националната база данни.

— Балард, не решавам аз. Това решение трябва да бъде взето от тях, тоест от лейтенант Фуентес.

— Шефе, а би ли му се обадил, за да го склониш? Може би ще се зарадва, че ги отърваваме от случая засега.

— Не ние, а само ти, Балард. И би трябвало вече да не си на работа след десет минути. Няма как да ти плащам извънреден труд.

— Не го правя за повече пари. Ще минем и без зелени картички.

„Зелени картички“ наричаха формулярите с размери 8 на 12 сантиметра, които трябваше да бъдат попълнени и подписани от началника, разрешаващ извънреден труд.

— Обещаваш ли? — натърти Робинсън-Рейнълдс.

— Обещавам — потвърди тя.

— А какво става със Среднощните и къде е мястото на Мур в тази история? Нали бяхте заедно на смяна.

— Тя остана в участъка да допълва следственото дело и да добавя в него показанията на свидетели. Нищо не се чу за Среднощните, но ще се занимавам и с това. Не съм се отказала.

— Много ти се събира.

— Нямаше да те моля, ако не можех да се справя.

Кратко мълчание, преди Робинсън-Рейнълдс да стигне до решение.

— Добре, ще се обадя на Фуентес. Ще ти кажа какво сме уговорили.

— Благодаря, шефе.

Лейтенантът прекъсна връзката и Балард се върна при работната маса на Елдър. Нямаше го там, тя се огледа и го откри пред друг компютърен терминал до прозореца с изглед към магистрала 10. Сигурно проверяваше в националната база данни. Отиде при него.

— Балард, имам нещо за вас.

— Сериозно? Какво е то?

— Друг случай. Има връзка на този патрон с друго убийство. Преди почти десет години на север в Долината. Един човек е бил застрелян при обир. Има съвпадение в белезите по гилзите. Стреляно е със същото оръжие. „Валтер П“, калибър 22.

— Виж ти…

Балард сякаш усети леден пръст да се плъзга по гръбнака й.

— Какъв е номерът на случая?

Елдър й продиктува номера от екрана. Тя грабна химикалка от чаша до монитора и си записа номера в бележника.

— А името на жертвата?

— Лий, Албърт, дата на смъртта 2 февруари 2011 година.

Записа и тези данни.

— Неразкрито ли е убийството? — попита тя.

— Да, все още — потвърди Елдър. — Случаят е на „Обири и убийства“.

Предишният отдел, където бе работила Балард, преди да я преместят безцеремонно, за да бъхтя нощна смяна в Холивуд. Само че през 2011 година още не беше там.

— Посочено ли е името на разследващия?

— Да, само че данните са стари — отбеляза Елдър. — Случаят е бил възложен на Хари Бош. Аз обаче го познавах, той напусна полицията преди известно време.

Балард се вцепени за секунда-две, преди да каже:

— Знам.

8.

Балард спря пред къщата на улица „Удроу Уилсън“. Прозя се и си каза, че май сбърка, като първо се отби вкъщи. Олекна й, че смъкна коравата униформа, но после задряма за около час на дивана и преумората само я налегна още по-тежко.

Щом отвори вратата на колата, чу музика откъм къщата. Нещо забързано, но по-близко до блус, отколкото беше присъщо за вкуса на Хари Бош. Имаше и вокал. Предположи, че вътре има и друг човек, който слуша тази музика.

Потропа гръмко на вратата, за да се чуе въпреки силните звуци. Музиката секна веднага и вратата се отвори. Пред нея стоеше Бош.

— Я гледай, блудният детектив се завърна.

— Моля? — наежи се тя. — Това пък какво трябваше да означава?

— Ами само, че не сме се чували отдавна. Рекох си, че си ме забравила.