Полунощ в Ел Ей

— Здравей, лейтенант — поздрави Балард. — Какви случки имаме тази вечер в големия лош град?

— Никакви. Всичко е спокойно на западния фронт.

Все подхвърляше този цитат, сякаш Холивуд беше разположен в края на града. Може и да беше донякъде вярно нощем, защото богатите квартали в западната част обикновено притихваха безметежно. През повечето смени й беше неприятно да чува, че всичко е спокойно и няма с какво да се заеме, но не и този път. Имаше си достатъчно работа.

— Ще бъда в нашата стая или ще обикалям — съобщи му тя. — Имам какво да върша след случките снощи. Виждал ли си Спелман наоколо?

— Сержант Спелман ли? В съседната стая е.

Докато излизаше в централния коридор, Балард отбеляза мислено как той я поправи. Влезе в съседното помещение, наричано неофициално „стая на сержантите“, защото те се отделяха там от редовите полицаи, за да говорят по телефона, да пишат доклади или да решат трябва ли да порицаят някого за служебно нарушение. Спелман беше сам вътре и седеше пред дълга маса, преглеждаше видеозапис на лаптопа си. И още с първата й крачка в стаята затвори лаптопа.

— Какво става, Балард?

— Не знам. Дойдох да попитам тебе и да науча някой спомена ли нещо, свързано с моя случай в Долчинката.

Стори й се, че той бе гледал запис от портативната камера на полицай, доближаващ спряна кола. Това си беше част от работата му, но щом затвори лаптопа толкова припряно, в записа трябваше да има сцена, налагаща деликатност — употребена е сила или в колата са се занимавали със секс.

— Да бе, забравих да ти се обадя втори път — сепна се Спелман. — Общият сбор беше бъркотия, дойдоха от борбата с порока да искат някои сведения, после разпределях хората по маршрутите. Но успях да придърпам Витело и Смолуд в стаята за снаряжението, преди да излязат на патрул. Нямало нищо особено при тях снощи. А и два пъти ги изтеглили от тяхната зона, когато други патрули се нуждаели от подкрепление.

— Благодаря ти, че си попитал.

Тя побърза да се махне от тясната и задушна стая, наситена с аромата на неговия одеколон.

Заобиколи дежурната стая, за да не попадне отново пред погледа на Ривера, и се надяваше той да я остави на мира. Настани се зад бюрото, което си бе избрала този път, извади бележник, включи лаптопа си и отвори файловете за нападенията на Среднощните. Намери номера на мобилния телефон на първата жертва — Робърта Клайн, и го набра. Докато чакаше, погледна часовника на стената над мониторите и написа 21:05 в бележника, за да може да попълни хронограмата. Робърта Клайн отговори на обаждането след шестия сигнал.

— Здрасти, Боби, безпокои те детектив Балард от участъка в Холивуд.

— Хванахте ли ги?

— Все още не, но работим упорито по разследването… дори и през празниците. Моля те да ме извиниш за късното обаждане.

— Уплаших се: „Кой ли ме търси по това време?“.

— Съжалявам. Как си?

— Не съм добре. Нямам новини от вас. Не знам какво става. Страхувам се. Все си мисля, че онези може да се върнат, защото полицията на нашия град не успява да ги залови.

Балард се ядоса отново на Лайза Мур. Жертвите на сексуални престъпления се нуждаеха от постоянна подкрепа. Трябваше да бъдат осведомявани навреме, защото ако знаеха по-добре какво прави полицията, чувстваха се в по-голяма безопасност. И беше по-вероятно да съдействат на разследването. А при изнасилване това би могло да означава да се изправят срещу насилника при разпознаване в полицията или в съдебната зала. И подкрепата би могла да им даде сили, за да издържат. Поредната немарливост на Лайза. Тя водеше разследването, Балард си оставаше детектив от нощната смяна и само й помагаше… докато не си размениха ролите в последните дни.

— Мога да те уверя, че разследваме упорито, тъкмо затова ти се обаждам — каза Балард.

— Вече не работя — изтърси Клайн.

— Как така?

— Напуснах. Не искам да излизам от дома си, докато не ги хванете. Много се страхувам.

— Отиде ли при някого от психотерапевтите, за които ти говорихме?

— Мразя сеансите през „Зуум“. Отказах се. Няма никакъв контакт в разговор през компютъра.

— Боби, според мен трябва да помислиш отново. Това би ти помогнало да преживееш този период. Знам колко ти е…

— Ако не сте ги хванали, за какво ми се обади?

На Клайн явно не й се слушаше как терапевтът на компютърния екран би й помогнал да понесе миговете на отчаяние.

— Боби, ще бъда откровена с тебе, защото знам, че си силна духом. Трябва да променим насоката в разследването и се нуждаем от твоята помощ.

— Какво искате? И защо?

— Защото бяхме решили, че в тези случаи най-важно е било мястото. Смятахме, че онези мъже първо са си набелязвали квартала и след това са търсили жертва в него… тъй като са можели лесно и бързо да дойдат и да си отидат.

— Но не е било така ли?

— Е, сега смятаме, че първо са набелязвали жертвите.

— Какво означава това?

Гласът на Клайн изтъня — започваше да разбира смисъла на чутото.

— Боби, може би пътищата ви са се пресекли по друг начин. И ние трябва да…

— Значи са решили да нападнат точно мен?! — възкликна жената и Балард си спомни как пискаше кучето й, ако го настъпеше неволно по лапата.