Полунощ в Ел Ей

— Без да съм се консултирала с клиентката си, мога да ви кажа само следното: основанията на исковата молба за развод съдържаха твърдения за действия, с които господин Карпентър е искал да унижи моята клиентка. Ужасни постъпки. Тя не искаше тези твърдения да станат публично достъпни. Съдията се съгласи и ограничи достъпа до делото… а това е всичко, което мога да ви кажа.

— Реджи е лош човек, така ли? — подхвърли Балард.

Едуардс не се хвана на кукичката, а попита:

— Какво друго мога да направя за вас, детектив Балард?

— Не искам да ви губя времето, госпожо Едуардс. Благодаря ви, че се отзовахте веднага.

— Няма за какво. Надявам се да заловите виновника за това престъпление, който и да е той.

— Имам такова намерение.

След разговора Балард се облегна на стола, за да поумува какво научи от Едуардс и Реджиналд Карпентър. Хвана се за тази нишка без друга причина освен събудените подозрения от особения тон на Синди Карпентър, когато споменаваше бившия си съпруг. А разследването беше за двама серийни насилници, които бяха нападнали три жени. Изглеждаше твърде пресилено да търси връзка с Реджиналд Карпентър, ако ще да е бил отвратителен съпруг. Пък и той заяви, че е бил в Палм Спрингс. Тя се съмняваше, че би споменал това пред детектив, ако не можеше да докаже твърдението си.

Но наученото от двата разговора я безпокоеше и реши в някакъв момент да обсъди със Синди Карпентър нейния бивш съпруг, макар че тя очевидно отбягваше тази тема. Дотогава трябваше да се заеме с новата насока в разследването — откриването на връзката между трите известни досега жертви на насилниците.

Обади се на втората от тях — Анджела Ашбърн, и я убеди да попълни въпросника, който ще й изпрати по имейл. Ашбърн нито се уплаши, нито се разстрои като Боби Клайн. Не скри нежеланието си да се връща мислено към преживяното насилие, но се съгласи да попълни въпросника на Ламкин през следващия ден, който беше почивен за нея. Балард й благодари и обеща пак да се свърже с нея в съботния следобед.

Върна се към работата с лаптопа и създаде файл, в който да събира информацията, получена от жертвите. Но тъкмо започна и чу позивните си по радиостанцията, оставена на бюрото. Позна веднага гласа на лейтенант Ривера по лекия акцент.

— Повикване за шест-Уилям-двайсет и шест.

Обади се и почака половин минута Ривера пак да я потърси.

— Код шест, Адам-петнайсет, на „Кахуенга“ и „Один“.

Значи патрулни полицаи се нуждаеха от помощ в разследване и искаха присъствие на детектив. Не знаеше засега какво е престъплението. Често я викаха, без да знае никакви подробности предварително. И в девет случая от десет не беше необходимо да идва детектив, просто патрулните полицаи се опитваха да прехвърлят на нея част от задълженията и работата си. Този път й беше известно, че в кола „Адам-15“ са Витело и Смолуд, затова очакваше пак да се разкарва напразно. Въпреки това потвърди пред Ривера, че тръгва, и не поиска допълнителна информация.

Затвори лаптопа, прибра го в чантата, грабна радиостанцията и мина по задния коридор към изхода от участъка.

14.

Щом излезе от паркинга на участъка, пое на изток до следващата пресечка, мина покрай пожарната и зави наляво по „Кахуенга“. Караше все направо до надлеза, където видя мигащите сини светлини на полицейската кола при кръстовището с „Один“. Спря зад колата, която пък беше зад тъмно купе. Витело и Смолуд стояха между двете коли с човек, на чиито събрани зад гърба ръце бяха сложили белезници.

Балард излезе с радиостанцията в ръка.

— Здрасти, хора. Какво става тук?

Смолуд й даде знак да отидат пред спряната кола, за да не ги чува мъжът с белезниците.

— Ето ти го един от мръсниците, които търсиш.

— За кои мръсници говориш? — поиска уточнение тя.

— Онези бе, изнасилвачите от снощи. Този е единият от тях.

Балард погледна над рамото му към човека с окованите ръце, който бе провесил глава от срам.

— И как позна? За какво го спряхте?

— За нарушение на пътя. Но я погледни какво има на пода при задните седалки. Не сме претърсвали, може би имаш нужда от заповед за обиск или нещо подобно. Не искахме да се оплескаме, сещаш се.

— Дай ми фенерчето си. Говорихте ли с него досега?

— Не сме. За да не сгафим.

— Да, вече разбрах.

Смолуд й даде фенерчето, тя пристъпи край колата и насочи лъча навътре. Огледа предните седалки и таблото, преди да премести лъча назад. На пода при задните седалки имаше отворен кашон, в който се виждаха ролки водопроводна и изолационна лента, както и макетен нож. Усети как настръхва полека.

Мина зад колата, освети мъжа с белезниците и той извърна глава, защото го заслепи. Тъмна къдрава коса, видима възраст трийсет и няколко години, белези от акне по бузите.

— Господине, откъде пътувахте, когато тези полицейски служители ви спряха на пътя?

— Бях в Мълхоланд.

— Пили ли сте?

— Две бири след работа. Тогава ме спряха.

Стори й се, че долови следа от британски говор. Но никоя от жертвите на Среднощните не бе споменавала какъвто и да е акцент. Разбираше обаче, че той може и да се преструва.

— И накъде се бяхте запътили?

— Ами… прибирах се вкъщи.

— Къде живеете?