Поражението на дерините

Двамата дръпнаха юздите и слязоха от конете. От лявата им страна мина коняр, който водеше уморен и заметнат с одеяло кон, при това мърмореше недоволно и клатеше глава всеки път, когато спираше, за да потърка с ръце уморените крака на коня. Самото животно изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне.

Вероятно с този кон е пристигнал някакъв пратеник, помисли си Морган. Пратеник с новини за Келсън, които не можеха да чакат. Затова светеха свещите в прозорците на краля.

Те бързо се заизкачваха по главното стълбище и Морган погледна към братовчед си, който бе стигнал до същия извод. Възрастният лакей, когото и двамата познаваха още от детските си години, ги пусна и им се поклони, а после извика двама млади пажове, за да осветяват пътя към горния етаж. Лакеят беше от хората на Джеърд, верен слуга на семейство Маклейн през целия си живот, но и той не ги гледаше в очите и не говореше. И на неговата ръка имаше черна траурна лента.

— Кой ли е починал? — питаше се Морган, а леденото подозрение притискаше сърцето му. — Дано не е кралят, опазил ни Господ!

Хвърляйки разтревожен поглед към Дънкан, Морган изкачваше по три стъпала наведнъж, а Дънкан не изоставаше от него. И двамата знаеха пътя, защото замъкът Кулди им бе познат още от детинство. Морган стигна пръв до вратата и я бутна с всичка сила. Тя се отвори и се тресна в стената.

Келсън бе седнал до писалището близо до прозореца, облечен в нощница, с измъчен вид и с разчорлена коса. Масата бе затрупана със свещи, а течението от отворената врата раздвижи сенките от предметите по нея. Келсън пишеше съсредоточено на къс хартия, поглеждайки от време на време към пергамента, сложен пред него. Наляво и малко по-назад стоеше Дери. Той бе навлякъл син халат, а в момента поглеждаше през рамото на Келсън и му показваше нещо от написания на пергамента документ. Непознат млад благородник се бе изтегнал уморено върху възглавницата до камината, а на рамената му бе наметнат един от алените плащове на Келсън. Той гледаше уморено към пламъците и отпиваше от чаша с горещо вино, а двама пажове сваляха ботушите му и се опитваха да го накарат да хапне.

Когато вратата се отвори, Келсън вдигна глава от изненада. След като съзря Морган и Дънкан, очите му се отвориха широко. Двамата влязоха в стаята и всички погледи се насочиха към вратата, а Келсън се изправи и остави писалката. Дери отстъпи назад и ги погледна особено внимателно. Дори при слабата светлина на свещите се виждаше, че се е случило нещо сериозно.

Келсън даде знак на благородника и на пажовете и те се оттеглиха, а той не мръдна, докато вратата зад тях не се затвори. След това направи няколко крачки и се облегна на края на масата. Всички мълчаха. Морган погледна най-първо към Дери, а после към Келсън.

— Какво се е случило, Келсън?

Келсън гледаше надолу към пантофите си и не смееше да срещне погледа на Морган.

— Чудя се как да ви го кажа по-безболезнено, Аларик, отец Дънкан. Най-добре ще е да седнете и двамата.

Дери домъкна два стола, а Морган и Дънкан се погледнаха с тревога и седнаха. Дери се върна на старото си място до стола на Келсън, лицето му беше непроницаемо, а Морган се обърна към опечаления Келсън.

— Най-напред, получих това съобщение — каза момчето и посочи към пергамента върху масата. — Не зная какво сте направили в „свети Торин“, защото отец Хю не съобщава подробностите, но вероятно никой от вас няма да се изненада, че и двамата сте отлъчени от църквата.

Морган и Дънкан отново се спогледаха, а Дънкан кимна.

— От Лорис ли?

— От цялата Курия на Гуинид.

Дънкан се облегна назад и въздъхна.

— Не мога да кажа, че сме изненадани. Вероятно Горони им е разказал своята версия на събитията. Сигурно се споменава как съм бил принуден да разкрия, че съм дерини?

— Всичко това е написано — каза Келсън и наново посочи към пергамента.

Морган се намръщи, изправи се в стола и внимателно изгледа Келсън.

— Има още нещо, което не си ни казал, Келсън. Нещо, което си знаел още преди да пристигне това съобщение. Какво се е случило? Защо хората носят траур? Каква е тази отрязана глава, изложена на градските порти?

— Името му беше Римъл — каза Келсън, но отново не погледна Морган в очите. — Може би си го спомняш, отец Дънкан.

— Архитектът на баща ми — кимна Дънкан. — Но какво е сторил? Нали обикновено с отсичане на главата се наказват само предателите?

— Той беше влюбен в сестра ти, Аларик — прошепна Келсън. — Беше открил в планината някаква стара вещица и я беше накарал да направи магия за любов на Бронуин. Но магията била объркана и вместо да я накара да се влюби в Римъл, я е… убила.

— Бронуин?

Келсън кимна с нещастен вид.

— Двамата. И Кевин.

— Боже мой! — промълви Дънкан. Гласът му заглъхна, защото бе захлупил лицето си с ръце. Замаяният Морган сложи ръка на рамото на Дънкан, сякаш да го утеши, а после се отпусна в стола.

— Бронуин е мъртва, убита от магия.