Поражението на дерините

— Добре, Робърт. Утре ще видим — отвърна Морган, приемайки невинно изражение и едва сдържайки триумфалната си усмивка. — А сега ще ме извиниш ли?

Робърт отправи поглед нагоре в няма молба за търпение, но после махна с ръка, признавайки поражението си. Морган скочи и се поклони шеговито, после се обърна кръгом и с широки крачки се запъти от солариума към голямата съседна зала. Наблюдавайки го как излиза, Робърт си спомни слабото рошаво момче, което порасна и стана херцог на Коруин, главнокомандващ на кралските армии, защитник на краля… и магьосник полудерини.

Робърт се прекръсти крадешком при последната мисъл, защото наследствеността на дерини у Морган бе нещо, което предпочиташе да не си припомня, ставаше ли дума за семейство Коруин, на което бе служил цял живот. Хората от това семейство не се отнасяха зле с него, мислеше си той. Собственото му семейство, лордовете от Тендъл, заемаха по наследство поста на финансови министри на Коруин от двеста години, още отпреди Реставрацията. През всичките тези години херцозите на Коруин бяха справедливи и честни управници, въпреки че бяха дерини. С ръка на сърцето, Робърт знаеше, че не може да се оплаква.

Разбира се, понякога трябваше да се примирява с капризните прищевки на Морган, както бе този ден. Но това беше част от тяхната игра. Вероятно херцогът имаше сериозни причини да настоява за отлагане на днешната работа.

Все пак щеше да е приятно, ако в споровете им понякога печелеше и той…

Робърт събра документите и ги подреди внимателно в шкафа до прозореца. Всъщност не беше лошо, че херцогът отмени следобедната проверка на сметките. Вероятно Морган се правеше, че е забравил, но тази вечер в голямата зала трябваше да има официален държавен обяд. И ако Робърт не наглеждаше подготовката, всичко щеше да свърши с пълен провал. Знаеше се, че Морган избягва официалните мероприятия, освен абсолютно необходимите. А фактът, че на вечерята щяха да присъстват много подходящи за женитба дами, които имаха силното желание да станат следващата херцогиня на Коруин, нямаше да внесе промяна в навиците на херцога.

Подсвирквайки си тихо, Робърт потри ръце и се отправи към голямата зала по стъпките на Морган. След следобедната работа щеше да е истинско удоволствие да наблюдава вечерта как Морган се измъчва под изпитателните погледи на тези дами. Робърт с нетърпение очакваше това зрелище.

Напускайки голямата зала, Морган несъзнателно огледа стопанския двор навън. В далечината, до самите конюшни, той видя конярчето да тича редом с огромен кестеняв боен кон, един от жребците от породата Ркаса, докарани от търговците на Хорта през миналата седмица. Големият кон подтичвате в тръс, като всяка негова крачка се равняваше на три-четири подскока на момчето. По-наляво, близо до ковачницата, младият военен адютант на Морган, лорд Шон Дери разговаряше оживено с ковача Джеймс, вероятно уточнявайки как да бъде подкован конят.

Дери забеляза Морган и вдигна ръка за поздрав, без да прекъсне разговора си с малкия ковач. За младия Дери конете бяха твърде съществена тема. Той се мислеше за специалист, а и наистина знаеше много. Затова нямаше намерение да отстъпи пред някакъв си ковач.

Морган бе доволен, че Дери не дойде при него. Младият и многообещаващ лорд бе предвидлив, но невинаги разбираше настроението на своя водач. Морган обичаше присъствието на Дери, но точно сега нямаше настроение за приказки. Нали затова се измъкна от разговора за сметките с лорд Робърт и изхвърча навън при първата възможност! По-късно през нощта го очакваха много важни и отговорни задачи.

Той стигна до страничната врата наляво от голямата зала и излезе през нея. Градината бе все още безжизнена след продължителната зима, но това вероятно означаваше, че ще може да остане сам за известно време. Забеляза някакъв човек, който почистваше клетките на соколите далече край района на конюшните, но знаеше, че оттам никой няма да го безпокои. Майлс — гледачът на соколите, беше ням, затова пък очите и ушите му бяха двойно по-чувствителни от обикновено, вероятно за компенсация на недъга му. Но старецът предпочиташе цъкането и свирнята на своите питомци, които можеше да имитира, пред човешката реч. Той нямаше да безпокои самотния херцог, търсещ уединението на безлюдната градина.

Морган тръгна баяно по пътеката встрани от соколарника, с ръце отзад на гърба. Съзнаваше защо всъщност е толкова разтревожен. Отчасти заради политическата криза, която не бе решена, а само отложена след победата на Келсън над Предвестника миналата есен. Чариса бе мъртва, както и съобщникът й — предателят Ян, но сега още по-страхотен противник — Уенсит от Торънт, се готвеше да заеме нейното място. Разузнавачи вече оглеждаха планините на североизток.

Друга грижа му беше Кардоса. Веднага щом снеговете престанеха да го възпират, което щеше да стане съвсем скоро.