Поражението на дерините

Импулсивно Дънкан го притегли към себе си и го прегърна. Той усети как гордите млади рамене се разтърсват в конвулсии, защото кралят се беше предал на рядкото удоволствие на сълзите. Дънкан погали гарвановата му коса и усети, че момчето се отпуска, а задавените му ридания утихват. Той го прегърна още по-силно в безмълвен израз на утешение, а после заговори с мек глас.

— Да приказваме ли за това, Келсън? Ако погледнем и ината в лицето, тя не е така ужасяваща.

— Тя е ужасяваща, отче — отвърна Келсън, подсмърчайки приглушен глас, притиснал лице в рамото на Дънкан.

— Все пак, въпреки че не обичам да противореча на кралете, струва ми се, че този път грешиш, Келсън. Нека да предположим най-лошото, което може да се случи, и да помислим какво да правим.

— М-м-много добре.

— И така, какво те тревожи?

Келсън се отдръпна леко и вдигна поглед към Дънкан, после и обърса очи и се обърна към огнището, без да се отдръпва от окрилящата го ръка на Дънкан.

— Какво ще стане — прошепна той с треперещ глас, — ако ти и Аларик бъдете пленени, отче?

— Зависи кога и от кого — отвърна небрежно Дънкан, с надеждата да окуражи момчето.

— Да предположим, че Лорис ви плени.

Дънкан се замисли.

— Ами най-напред аз ще трябва да отговарям пред църковния съд. Ако те докажат нещо, а за това може да се спори, могат да ми забранят да служа и да ми отнемат свещеническия сап. Дори могат да ме отлъчат от църквата.

— А ако разберат, че си наполовина дерини? — настояваше момчето. — Ще се опитат ли да те убият?

Дънкан вдигна вежди и се замисли.

— Те никак няма да харесат това, ако разберат — съгласи се той, заобикаляйки въпроса. — Мога да предположа, че непременно ще ме отлъчат, ако това се случи. Но именно по тази причина нямам намерение да им позволя да ме хванат. Това ще е нелепо, меко казано.

Келсън се усмихна неволно.

— Нелепо. Наистина ще е така. Ако трябва, ще можеш ли да ги убиеш?

— Предпочитам да не го правя — отвърна Дънкан. — Ето още една причина изобщо да не им позволя да ме хванат.

— А какво ще прави Аларик?

— Аларик? — Дънкан повдигна рамене. — Трудно е да се каже, Келсън. Засега изглежда, че Лорис предпочита да се задоволи с покаяние. Ако Аларик се откаже от могъществото си и се закълне никога повече да не го използва, Лорис ще отмени отстраняването от църквата.

— Аларик никога няма да се покае — възрази разпалено Келсън.

— Сигурен съм в това — съгласи се Дънкан. — В такъв случай херцогство Коруин ще бъде отстранено от църквата с всички политически и религиозни последствия.

Келсън погледна учудено.

— Защо пък политически? Какво ще се случи?

— Например, тъй като Аларик е официалната причина за отстраняването, хората от Коруин вероятно ще откажат да се съберат под знамето му за лятната кампания, лишавайки ви от приблизително двадесет процента от вашите бойни сили. Аларик, както и аз, без съмнение ще бъдем отлъчени от църквата. А това ще вкара в картината и вас.

— Мен? В какъв смисъл?

— Много просто. Когато Аларик и аз бъдем прокълнати, ние ще носим проклятието с нас, както се носи чумната зараза. Всеки, който общува с нас, ще бъде добавен към списъка. Това ви изправя пред две възможности. Можете да се подчините на диктата на архиепископите и да изпратите Аларик и мен в изгнание, но с това ще загубите най-добрия си генерал в навечерието на войната. Или пък може да пратите архиепископите по дяволите и да приемете Аларик, с което ще докарате отстраняване от църквата на целия Гуинид.

— Няма да посмеят!

— Все пак ще посмеят. Досега вашият ранг ви запази, Келсън. Но се боя, че и това в скоро време ще свърши. За това се погрижи вашата майка.

Келсън наведе глава, спомняйки си сцената от миналата седмица, когато може би несъзнателно неговата майка стана причина за всичко, което сега ги тревожеше.

— Не разбирам защо трябва да отиваш така далече — горещеше се Келсън. — Защо в „Св. Жил“? Нали знаеш, че оттам има само няколко часа езда до границата с Истмарч. След няколко месеца в този район ще се водят тежки сражения.

Джихана спокойно продължи да стяга багажа си. Тя избираше дрехи от гардероба и ги подаваше на камериерката, която ги нареждаше в кожен сандък. Още носеше траур за мъртвия си съпруг, тъй като от смъртта на Брайън бяха изминали едва четири месеца. Блестящата й глава не беше покрита и дългата кестенява коса се спускаше гладко по гърба й като червеникавозлатен поток, поддържан на тила само от обикновена златна брошка. Тя се обърна и погледна Келсън, зад когото стоеше намръщеният Нигел, и отново продължи заниманието си, запазвайки спокоен и безстрастен вид.

— Защо в „Св. Жил“ ли? — повтори въпроса тя. — Струва ми се, защото вече съм живяла там за няколко месеца преди много години, Келсън, още преди да се родиш. Сега трябва да го направя, ако искам да мога да живея спокойно.