Поражението на дерините

Уенсит щеше пак да потропа на вратите на планинския град. След първата седмица на пролетното наводнение пътят през високите проходи на изток от Кардоса не беше труден. Но на запад, откъдето трябваше да дойде подкрепление, проходът Кардоса щеше да се превърне в бушуващ водопад от март до май. Градът не можеше да получи помощ, докато топенето на снеговете не привърши, значи най-малко още два месеца. Но тогава вече щеше да е твърде късно.

Морган се спря до един от басейните в заспалата градина и се загледа разсеяно в дълбините му. Градинарите бяха прибрали боклуците, навети от зимата, и бяха възстановили езерото. Сега в неподвижните му води плуваха златни рибки с воалени опашки и малки попови лъжички, които преминаваха пред погледа му сякаш забавени във времето и пространството.

Когато бе разбрал, че може да ги повика, ако пожелае, и те се отзоваваха, бе изпитал голямо удоволствие. Но тази мисъл днес не му се стори забавна. Загледа се в отражението си върху водната повърхност — един висок русокос мъж, който гледаше към него. Раздалечени сиви очи осветяваха овално лице, избледняло от недостатъчните слънчеви лъчи през зимата; блестяща като злато коса, подстригана съвсем късо, за да не иска грижи на бойното поле; широка уста над квадратна челюст; дълги бакенбарди, подчертаващи острите скули.

Той ядосано издърпа надолу краищата на късата зелена туника и се загледа в отражението на златния грифон, избродиран красиво, но погрешно, на гърдите на дрехата. Не я харесваше. Грифонът на рода Коруин беше ясно зелен на черен фон, а не златен върху зелено. Малкият украсен със скъпоценни камъни кинжал, закачен на колана му, бе пародия на оръжие — елегантно, но ненужно украшение, което според камердинера му лорд Ретълд допринасяше съществено за херцогския му облик.

Морган се намръщи на предвзетия образ във водата. Когато можеше сам да решава, а така беше в повечето случаи, той предпочиташе горните дрехи от тъмно кадифе и меката гладка кожа на костюма за яздене, а не ярките атлази и украсените с бижута, плътно прилепнали по краката чорапи, които хората смятаха подходящи за херцогския двор.

Все пак предполагаше, че трябва да прави някои дребни отстъпки за облеклото. През по-голямата част от годината отсъстваше от Коруин заради службата си в Ретмут и други подобни задачи. Когато си беше у дома, хората очакваха, че ще се облича в съответствие с ранга си.

Разбира се, не трябваше да знаят, че не се подчинява изцяло на протоколните изисквания. Не че биха се учудили, ако разберяха, че украсеният кинжал играчка на кръста не беше единственото му оръжие — той носеше и кама, скрита в износена кожена калъфка на лявата си ръка, а имаше и други оръжия. Но всички без съмнение биха се разтревожили, ако узнаеха, че под официалните дрехи за днешната вечеря той щеше да носи и лека ризница. Щяха много да се разтревожат, защото за всички това би означавало, че той изпитва недоверие към гостите си, което беше ужасно нарушение на етикета.

Добре поне, че това щеше да е една от последните официални вечери за известно време, помисли си Морган и тръгна отново. Наближаваше пролетното размразяване и скоро щеше да настане време за заминаване в Ретмут за още един сезон в служба на краля. Обаче тази година кралят щеше да е друг след смъртта на Брайън. Както сочеше последното послание от Келсън…

Потокът на мислите му бе прекъснат от стъпки по чакъла, идващи от дясната му страна. Той се обърна и видя командващия крепостния гарнизон лорд Хилъри, който се приближаваше с бързи крачки. Синьо-зеленият му плащ се развяваше зад него от вятъра. Кръглото му лице бе озадачено.

— Какво има, Хилъри? — попита Морган, когато човекът приближи и се изпъна забързано за поздрав.

— Не зная точно, ваша милост. Пристанищното наблюдение докладва, че флотата на Келълайтър е заобиколила носа и ще хвърли котва преди стъмване, веднага след настъпване на прилива. Вашият флагмански кораб „Рафалия“ е начело, с издигнати сигнали, че носи кралско послание. Мисля, че може би е заповедта за мобилизация, милорд.

— Съмнявам се — поклати глава Морган. — Келсън не би поверил такова важно съобщение на корабния транспорт. Би изпратил куриер — той се намръщи. — Смятах, че този път флотата ще отиде само до Конкарадин.

— Такива бяха заповедите им, милорд. При това се връщат един ден по-рано.

— Много чудно — промълви Морган, почти забравил присъствието на Хилъри. После се обърна към главнокомандващия и му нареди: — Все пак изпрати ескорт да посрещне „Рафалия“ и да донесе посланията. Веднага след като пристигнат, ми кажи.

— Разбрано, милорд.

Младият мъж се отдалечи, а Морган прокара объркано ръка по косата си и продължи разходката. Много чудно беше, че Келсън изпраща послание по кораб. Почти никога не правеше така, особено при непостоянното време на север през този сезон. Имаше нещо заплашително в този факт, нещо, което му напомни за съня.

Неочаквано си спомни какво бе сънувал през нощта. В действителност, когато се сети за съня, разбра, че именно той го е тревожил през целия ден.